Сподели с ближния

От Юлския брой на Списание 8 започва едно истинско литературно предизвикателство за вас, читатели. По-долу можете да намерите първата част от научнофантастичната новела буриме „Сподели с ближния", написана от известния писател фантаст Николай Теллалов.

Какво е буриме? Става дума за литературен похват, при който новела или роман, съставени от разкази, се пишат от различни писатели. Първият започва повествованието. Вторият пише втория разказ, като развива сюжета според творческото си въображение. Третият продължава и така нататък. 

Така че очакваме втората част от вас, а след време и третата, с която новелата ще завърши!

Разказите в обем до 15 000 знака изпращайте на имейл gkaramanev@ossem.eu до 8 август 2011 г.

Авторитетно жури ще подбере най-доброто измежду предложенията, като победителят ще получи уикенд за себе си и приятели в къщичка във вилното екоселище Азарея до Троян. Разказът ще бъде публикуван в следващ брой на Списание 8.

Опитайте! Време е читателят да стане писател!

1. Писмото

В  този ден както винаги Билян пристигна на работа в 10,00 и след четвърт час прие смяната. Не излезе за обедната почивка от 12,00 до 12,30, хапна в контролната зала, без да откъсва поглед от панорамната витрина към цеха на фабриката. В 13,47, с две минути закъснение, пристигна колегата му, за да поеме дежурството. Протоколът по сдаване и приемане на диспечерския пулт мина бързо, но Билян държеше да изчака точно 14,00, според трудовия си договор.

Колегата използва паузата, за да сподели:

- С жената ще си сменяме Наемателите. Та така...

Тонът му приканваше към разговор, колкото време да мине, и Билян прие да отвърне механично:

- Не спазват Споразумението?

- Ами не точно... – с желание продължи колегата. – Ние, знаеш, си избрахме да пуснем двойка, ама те ще се разделят, та нали разбираш, става неудобно...

- Боя се – предпазливо рече Билян, - че робувате на смешни предразсъдъци.

- Може и така да е – сви рамене колегата, – ама нашите Наематели да правят секс с други...

- С други тела! – възрази Билян. – Я не слушайте разни фундаменталисти какво дрънкат, все измислят морални проблеми на празно място. Някой ден и ние ще станем Пси-наематели, ще видим опаката страна.

- Абе и ти си прав... – Колегата сякаш се позамисли. – Обаче засега нещата стоят така. Навиците се променят бавно. Сегашните млади сигурно ще са по-освободени от предразсъдъци.

Долу в цеха неуморно сновяха манипулаторите на промишлените роботи, подредени около стереометрично разположената поточна линия. В коридорите за обслужване, пронизващи машинното царство, двама техници правеха приемно-предавателен обход. Фабриката нямаше повече персонал.

Билян си помисли, че тъкмо младежите, наближавайки възрастта за включване в Споделянето, тревожно масово попълват редиците на фундаменталистки организации. Реши да не задълбава и попита:

- Наемателите ви не подадоха ли възражение, щом не са нарушили договора си с вас?

- Не, нали Кодексът защитава тялопритежателите по рождение. Пък и ние не се караме! Те проявиха разбиране.

- Ето в това е проблемът! Кодексът дава предимство на Наемодателите, а все повече личности ще се превръщат в Наематели. Няма как да е другояче. Помисли!

- Е, мозъците в Демографската комисия сигурно го имат предвид... – колебливо каза колегата.

илюстрация Станимир Георгиев

Билян имаше особено мнение по въпроса, но точно сега не му се завързваше политически спор. Беше си записал час за 14,30 в спортния клуб, приятелска среща по хандбал, игра на вързано – допълнителен душевен гъдел поради последните ограничения в сферата на хазарта.

За съжаление колегата вече бе хлътнал в коловоза, още повече че диспечерските задължения при ниво „А" на автоматизация никак не са обременителни.

- Съгласи се обаче, мой човек – рече той с тон на познавач, - че не всички неща, дето ги говорят фундаменталистите, са бели кахъри.

Билян също смяташе, че поне част от възраженията на опозицията, често невярно бъркана с фундаменталистите, заслужава обмисляне. Някои предложения, дошли дори от най-върлите противници на Споделянето, бяха доста смислени, аргументите – трудни за оборване...

- Аз не съм сигурен – продължаваше да разсъждава колегата, – че е редно някой, дето „приживе", в рожденото си тяло имам предвид, е бил жена, да става Наемател в мъжко тяло или обратното...

- Че защо? – засече го Билян, хвърляйки бърз поглед към хронометъра на пулта. 13,58.

Колегата се спъна във въпроса и Билян побърза да му предаде аварийния ключ – повече символ на длъжността, отколкото практически използван предмет. Новият диспечер провеси блестящата дрънкулка на врата си и направи последен опит да разнообрази поне първите минути от смяната си:

- Е, честно казано, аз фундаменталистите не ги разбирам. Нали не са чак против безсмъртието? Тия, дето не са религиозни, де... Какво мислиш?

- Мисля, че трябва да тръгвам – Билян кимна към таблото на хронометъра.

- Бързаш? – вкисна се колегата.

- Имам среща! – излъга Билян, преди да се усети.

- Ерген! – унило изпуфтя онзи. Намигна. – Наемателка или тялособственичка?

Билян хладно се ухили, оставяйки работната престилка в шкафчето и премятайки през рамо сака с фирмен холограмен стикер.

- Едно време първо питаха дали момичето е хубаво... Какво значение има? Хич не страдам от шантави предубеждения. Лека ти работа!

- Приятна почивка...

Халето на фабриката се намираше в края на промишлената зона, близо до удобен метровъзел. Билян тръгна натам, вливайки се в човешката река, която течеше по пешеходната зона. Хвана един бързей в нея, изпреварвайки по-ленивите вътрешни потоци. Виртуозно кривна към куриерска кабина, хвърли в нея багажа си, за секунди зададе адреса за доставка, заверявайки с пръстов отпечатък получаването му, и продължи нататък. 

Докато лавираше между множеството тела, по навик, без да ги забелязва, внезапно се натъкна на разреден от хора участък в потока. Минувачите заобикаляха на повече от метър отсечено движеща се фигура в сив делови костюм, но Билян не последва примера им, за да се възползва от пролуката. И едва не се спъна, когато костюмираният обърна към него застинало лице от мека пластмаса. Стъклените лещи на очните камери го фиксираха безизразно. От толкова близо се чуваше как тънко съска пневматиката на крайниците, лекичко жужат ставните възли, шушне охладителен вентилатор... Под сивото сако – светлолилава риза, няколко тона по-тъмна вратовръзка. 

Преди малко доста самоуверено заяви на смяната си, че е лишен от предразсъдъци, но към андроидите изпитваше смесени чувства. 

Мобилните едноклетъчни Пси-носители засега се срещаха рядко, още повече насред улицата на социален квартал от този ранг. Вменяемите критици на андроидната технология, които не плещеха глупости за оскверняване на душата с изкуствен телесен заместител, посочваха като главен недостатък тесния сензорен диапазон на тези носители. Пренесеното в андроид съзнание изпада в хроничен сетивен глад, от който се развиват тежки психически разстройства и следва прогресираща личностна деградация.

А дали не лъжат за деградацията? Всъщност, основният кусур на андроидите е тяхната цена. Трябва да си поне средно заможен самостоятелен Пси-субект, за да си го позволиш. Докато обикновеният интегрален гражданин се свива в рамките на доходите на споделящите общото тяло съзнания...

Билян тръсна глава и подмина андроида с ускорена крачка, но съвсем близо, сякаш без да се трогва. В последния момент с периферното зрение мярна рекламна значка на ревера на сивото сако – лого на отскоро стартирал в глобалнет вирт-портал. Вече го беше посещавал. Даже миналата седмица чете в нечия добре написана страница една горчива носталгия за епохата отпреди Демографския взрив. Билян се изкуши и пусна кратък коментар, че без масовизиране на иновации като Пси-обменната технология, практиката на Тялосподеляне и регулиращия всичко това Кодекс човешките тълпи щяха да са още по-гъсти. И добави линк към брояча на земното население от официалния сайт на Глобалната демографска комисия. Собственикът на дневника отговори нещо в смисъл, че не приема прикрита малтусианска пропаганда, дето оправдавала масовите евтаназии.

Билян и не помисли да продължи диалога. Не си заслужаваше да пилее времето си на Наемодател в гъстите дебри на дървената философия. Виж, ПОСЛЕ, когато попадне и той в Пси-колектора, когато смени жизнения си статус - тогава, моля, ще притежава цялото време на света!

Ох... мислите за пределите на вечния живот предизвикват тръпки, подобни на страха от смъртта... а и тя не е победена окончателно. „Вечен живот" – надут рекламен слоган. Вечността е твърде непостижимо понятие. Дълъг живот, неограничен – пї бива. Но хората май не могат да просъществуват без патетика.

Потокът пътници стигна до пероните, Билян се озова в мотрисата. Във вагона нямаше седалки, само правостоящи места – пробна серия. Според социологическите сондажи идеята печелеше леко надмощие с тенденция към нарастване на одобрението. Нищо чудно. Човешките тела, които обитаваха цивилизованите региони на планетата, притежаваха преобладаващо добър здравен статус. Не защото хроничните недъзи бяха изкоренени веднъж завинаги, а заради удобствата на Пси-пренасянето. По-лесно е да прехвърлиш съзнанието-личност-душа (изберете предпочитания термин според мирогледа си) в здраво тяло, отколкото да харчиш луди средства за обстойна медицинска диагностика и лечение на болното. А никоя терапия не дава трайни резултати. 

Дали бъдещето наистина принадлежи на андроидите? 

Всяко ново поколение андроидни Пси-носители все повече съответства на потребностите на съхраненото съзнание... Притиснат отвсякъде от рамене, гърбове, лакти, кореми, гърди, Билян се замисли за примамливото предимство да не дели тялото с никой друг. Привилегия, запазена днес за непълнолетните и, при определени условия, за бременните и майките с деца под 10-12 години. 

Мечтай си, въздъхна той и се запромъква към прозореца. Повечето пътници носеха дисплейни очила за сърфиране във виртуала, но той обичаше да гледа навън, докато пътува. Този маршрут минаваше над повърхността и през подземни градски нива, незатворен в слепи тъмни тунели. От префучаващата мотриса окото хващаше моментни картинки. Необичайно лице сред тълпите по перони и пешеходни зони, ярка дреха, чудати жестове. Образи от холографските табла. Зеленината на микропарковете. Потоците смартмобили по пътните платна на вътрешноградските магистрали. Велосипедните алеи, там все по-популярни ставаха едноколките. Пътеките за разхождане на домашни любимци. Напълно задоволително развлечение за 17-те минути път до метростанцията, над която се разполагаше секторният грозд хоби клубове.

Слезе на нужната спирка и веднага съзря пресни графити по корпуса на спряла отсреща обратна мотриса: ШИЗОФРЕНИЯ = БОЛЕСТ! ДВЕ ДУШИ В ЕДНО ТЯЛО = ???

Надписът го развесели. Бива си ги тия „борци против системата"! Неволно плъзна пръсти по ключиците си, където се намираха имплантираните Пси-флашки. Едната съхраняваше неговата личност (или „душа", както настояваха фундаменталистите). Другата – съзнанието на Наемателя. Действаха на принципа на скачените съдове – активиран беше винаги само единият съхранител. А при нещастен случай, да ни пази Съдбата, чифтът флашки прехвърля и двете „души" в близкия филиал на Колектора. Нищо общо с патологичното раздвояване на личността, причиняващо страдания на човека!

И все пак... има известна доза истина... или не?

Продължи нататък отново като частица от потока. Човешката река се раздели на ръкави, Билян се включи в нужния му и стигна до стълбищата към клубовете. Заподтичва нагоре, за да загрее преди мача, времето им беше лимитирано. Забави се малко във вестибюла, за да прибере сака си от кабината на куриерската мрежа.

Нахълта забързан в залата точно на часа. Клубната група стоеше на смутена тълпа край съблекалните, потънала в тягостно мълчание. Билян се намръщи. Не обичаше изненади, особено при планирано занимание. Затова първо изпита досада и чак после осмисли новината, която шепнешком му съобщиха.

- Какво?!

- Вратарят ни се самоуби – монотонно избъбри капитанът на противниковия отбор. 

- В смисъл? – поиска уточнение той, със закъснение давайки си сметка, че навярно кара човека да повтаря вече казаното пред другите. – Повредил е тялото си?

- По-лошо! – мрачно отвърна капитанът. – Гръмнал се е с термитен заряд. Стопил си е флашката. Необратимо.

От съседната зала откънтяваха викове и удари на топка.

- Пак добре, че е помислил за Наемателя си... – обади се вратарят от Биляновия отбор. Клубарите се размърдаха. Билян повдигна вежда.

Капитанът изкриви устни и махна с ръка:

- Той самият беше Наемател.

Изглежда, това беше нещо ново, прелетяха учудени възклицания, а някой направо ахна:

- Но защо?!

Капитанът разпери длани.

- Само толкова научих от полицията. Те ме помолиха за идентифициране по видеофона, други контакти нашият човек нямал, освен клубната карта. Трябваше да усетим, че нещо го мъчи, да помогнем...

Отново се умълчаха. Билян въздъхна. Нямаше нито особено добри, нито лоши спомени за самоубиеца, но смъртта, истинската, не смяна на жизнения статус, винаги действа потискащо.

Помисли си мимоходом, че има късмет със своя Наемател. Може би някой ден в Кодекса за Споделяне политиците от Демографската комисия ще добавят параграф, според който правата на ползване на тяло ще се отнемат даже и от рождения му притежател. При опит или доказани намерения за физическо самоубийство например. Хм. Нови етични парадокси... Но пък, ако не ти се живее, защо просто не поискаш прехвърляне в Хранилището? Престоят там си е кажи-речи небитие...

- Ще играете ли, господа? – Беше разпоредителят на залата.

Отборите се спогледаха. Един от хората поклати глава, после втори, трети.

- По-добре да идем на кръчма! – избоботи капитанът. – Знам една много точна.

Беше уместно. Само двама души се извиниха, че по-късно са на работа.

Останаха в кръчмата до късно вечерта. Количеството алкохол бе регламентирано от личните договори с Наематели и Наемодатели, но заведението разполагаше с хипнонаркотичен автомат, великолепно средство без вредни соматични последици. Преди да се възползват от автомата, направиха предварителни поръчки за такси. След единайсетата наздравица (малко водка, малко ром, много хипнодози) Билян се отнесе.

 Действието на хипнотизатора премина пред прага на блока. Таксито се оказа робот. Идеално. Жив шофьор може би щеше да се натиска да разтяга локуми. Плъзна кредиткартата си през скенера и се затътри към апартамента, без да очаква повече изненади от този ден. Часовникът показваше 23,31, вторият дисплей отбелязваше оставащите часове от текущата сесия за ползване на тялото.

Изненадата обаче лежеше в коридора – хартиен плик, твърде необичаен начин за предаване на съобщения, пуснат през пощенския процеп на архаичния модел врата на иначе модерното стандартно жилище. Намръщи се в предчувствие на проблеми.

Пликът носеше печат с баркод от куриерска служба. 

Дали да го хвърля в рециклатора? – зачуди се Билян. Любопитството победи. А и щом някой се е потрудил... Въздъхна и разпечата писмото.

ЗДРАВЕЙТЕ!

АЗ СЪМ ВАШИЯТ НАЕМАТЕЛ. 

КАЗВАМ СЕ АЛБЕН. 

СЪЗНАВАМ, ЧЕ ПОСТЪПВАМ НЕТАКТИЧНО, ТЪРСЕЙКИ КОНТАКТ С ВАС, НО ИМАМ НУЖДА ОТ ПОМОЩ! 

ПСИ -СУБЕКТЪТ НА МОЯТА СЪЖИТЕЛКА КРУМА, НАЕМАТЕЛКА КАТО МЕН, БЕ ОТВЛЕЧЕН! ПОРАДИ РЕД ПРИЧИНИ НЕ ИСКАМ ДА СИГНАЛИЗИРАМ В КОДЕКСНИЯ НАДЗОР, ОЩЕ ПО-МАЛКО В ПОЛИЦИЯТА. ЗНАМ КАКВО ЩЕ МИ КАЖАТ ТАМ – ЧЕ ТОВА БИЛО НЕВЪЗМОЖНО!

НО ОТВЛИЧАНЕТО Е ФАКТ, ПОВЯРВАЙТЕ МИ!

ЩЕ ВИ РАЗБЕРА, АКО ОТКАЖЕТЕ ДА СЕ ЗАБЪРКВАТЕ, НО ПОДОЗИРАМ, ЧЕ СТЕ ЗАСТРАШЕН И ВИЕ.

НАЙ-ДОБРЕ УНИЩОЖЕТЕ ПИСМОТО.

ЧАКАМ ОТГОВОР.

(Следва)