Истински свободна

„Абсолютна свобода" е първата книга на Мона. Помните авторката от постоянната й рубрика през 2012 г. за календара на маите. Мона е млада, но знае много за това как да творим бъдещето си, как да живеем щастливо, да бъдем свободни. И тъй като знанието трябва да се споделя, Мона написа книга, а Списание 8 я издаде. Убедени сме, че всеки, който търси пътя към себе си, ще намери в нея ценни ориентири, бликащ лъч, който води към просветлението. Уроците на Мона са дълбоко проникновени и осъзнати, защото зад всеки от тях се крие по една истинска история. Богатият житейски път на авторката трудно може да бъде разказан в няколко страници. И въпреки това Мона се съгласи – единствено за читателите на Списание 8 – да направи най-съкровената си изповед.

- Мона, представи се на читателите на Списание 8 и на първата ти книга „Абсолютна свобода".

- Мона е артистичен псевдоним, който използвам от няколко години. Свързан е с началото на нов етап от живота ми. Аз съм друг човек, откакто си спомних коя съм всъщност. Открих отговора на най-важния въпрос за всеки  - „Как да бъда щастлив?", и нямаше как да не го споделя. Затова написах книгата „Абсолютна свобода", която е вече на пазара. Не се смятам за писател, нито за психолог. Аз съм артист, а изкуството ми е комуникацията на идеи.

- Смяташ, че си получила просветление?

- Ето, и на теб ти се струва невероятно. Защото масовото мнение е, че просветлението е нещо невероятно. То е отредено за определени личности с рядко срещана съдба и мотивация. И на всичкото отгоре в съзнанията на хората вече съществува образът на просветления човек. Той е мъж, носи бели дрехи, има дълга брада и стои в поза лотос. Разбира се, не яде и не ходи в тоалетната (смее се).  

- Какво е просветлението?

- Това е споменът за това кой си всъщност и по какви правила се създава реалността, какви са принципите на Играта. Наричам така живота, който се разиграва на огромната „детска" площадка на света. Ние хем създаваме тази площадка, хем играем на нея. Преди това смятах, че има външни сили, които управляват действителността ми. Но си спомних, че аз съм създател на себе си и на моя свят. И по-важното е - спомних си как се създава всичко това. Хората не са пионки, местени от висши сили против собствената им воля. Няма други сили освен нас. Но знаем ли изобщо кои сме? Ние имаме една друга същност, за която сме забравили. Тя не е физическа и е неограничено голяма. Тя не ни контролира, а сътворява Играта с нас. 

Много хора смятат, че знаят това. Нищо ново под слънцето, това се говори от хиляди години, ще кажеш. Така е, говори се. Но точно това различава осъзнаването от разбирането. Осъзнаването е свързано с лично преживяване, докато разбирането може да бъде само интелектуално. Ако наистина разбереш съществуването на истинското ти съзнание, ако наистина си спомниш кой си всъщност, неизбежно ще си спомниш и правилата на Играта. Двете вървят ръка за ръка. Точно това осъзнаване наричам просветление.

- Но как стигна до тази вселенска мъдрост, как намери пътя към „абсолютната свобода"? В предговора на книгата открехваш вратата към личния си живот, който не е бил лек. Разкажи ни.

- Една от причините - може би най-главната, поради която аз открих всички тези неща и написах книга, е големият контраст, който съм изживяла. Т.е. многото негативни случки, които започнаха, откакто бях на 8 години. Дотогава си бях много щастливо дете, бях ужасно любопитна, постоянно задавах въпроси, като всички деца. Но може би на тях не им отговарят по този неуморен и безусловен начин, както моят баща. Спомням си, че късно вечер той все пак се уморяваше и  като кажеше: „...защото защо завършва на –о!" знаех, че за днес сме приключили с отговорите на въпросите. Чаках следващия ден да започне отначало, исках да знам всичко.

Докато не умря дядо. Татко се разплака и за първи път не можа да ми отговори на въпроса къде е дядо. След няколко дни умря и другият ми дядо. Помня ясно момента, в който майка ми влезе в стаята, за да ми го съобщи тържествено. Попитах я къде е отишъл, тя каза: „Никой не знае". Явно, че никой не знаеше. Като разбрах това, нещо в мен започна да вика: „Не, не е възможно, не е вярно! Аз ще разбера! На всички въпроси съм намирала отговори, ще намеря и на този". 

Подозирам, че точно така е станало. Едно детско намерение е много чисто, то се изстрелва на 100% и получаваш веднага проявлението. Обаче, когато си на 8 години, няма как да разбереш какво се случва след смъртта, при условие, че все още нямаш концепция за живота. Същевременно, за да открия какво има след смъртта, трябваше да достигна тази граница и самата аз.

Мона на 4 г.

Така животът ми се обърна в кошмар. След смъртта на дядо баба ни изгони, преместихме се в Пловдив и нашите почнаха да се карат постоянно. Баща ми пиеше, прибираше се в 1 ч през нощта и ни вдигаше да си говорим до 3-4 часа. А майка ми само стоеше на дивана и повтаряше „Ще се разболея! Аз ще се разболея! Аз ще се разболея!".

Тя ми доказа закона за привличането за първи път - какво можеш да си направиш с мисълта си. Бях на 13 години, когато тя вече беше с диагноза рак на гърдата – злокачествен. Отрязаха й гърдата, тя не искаше да й опада косата и не направи химиотерапия, която евентуално да спре разпространението на рака. 

В момента, в който чу, че тя е болна, баща ми изчезна. Уплаши се, почувства се виновен. Аз се опитвах да оправя нещата, но всичките ми роднини са ненормални. Помня, че по време на развода дойдоха да се разправят за една гарсониера в Шумен. Баща ми каза: „Ще им я оставя", ние друго нямахме, обаче майка му и разни чичовци дойдоха да се разправят с нас. Майка ми болна, баща ми го няма, а аз седя с петима възрастни, и те: „Та ти си дете?!". Чак тогава се сетих, че съм дете. Но им казах: „Дете съм, ама няма друг, хайде да говорим". Оставиха ни гарсониерата. Но баща ми си тръгна и животът стана още по-ужасен. Тъкмо тогава падна комунизмът, вече бях на 14 години, в подготвителен клас в гимназията. Майка ми ходеше постоянно по болници, започнаха да ни гонят от домовете, където живеехме под наем. 

- А онзи апартамент?

- Гарсониерата си стоеше в Шумен. Ние живеехме в Пловдив. Звънях по обяви, търсех камиони, беше лудница. 

- Майка ти работеше ли?

- Да, в археологическия музей и получаваше мизерните 150 лв. Спомням си как ходех в гимназията и им завиждах, че ядяха сухи пасти – много ми се ядяха тези сухи пасти, бяха ми станали фикс идея. 

Всичките си години в гимназията прекарах по болници. Ставах сутринта в 4 ч и се нареждах на опашки... Помня как лекарите си пиеха кафенца по коридорите, а болните се въргаляха по пода... Разправях се постоянно – търсех връзки, какви ли не схеми, за да доставя някакви лекарства, които струваха толкова много пари, че въобще не можеха да се покрият със заплати. 

- Как се справяше в училище?

- Учителите разбираха какво се случва и ми даваха да си взимам класните и контролни по всяко време. Но като отивахме на училище, искахме да си вземем по 50 стотинки със сестра ми, а майка ми не ни даваше. Не че нещо щеше да направи с тези мизерни пари, обаче ги държеше в едно чекмедже... Тя започна да се превръща в...  не беше вече тя! Докторката казваше, че ракът е отишъл към мозъка и няма как да е нормална. 

По едно време баба ми дойде да гледа мама... но се пропи. За мен и това беше голям шок – баба от село, с която сме живели толкова хубаво, която ни правеше мекички... по цял ден плаче и пие в кухнята. И нищо не ни помага. Майка ми крещи от другата стая. Леля ми също идваше и тя почваше да нарежда как ние сме били виновни със сестра ми. Не издържах. Постоянно мислех за смъртта. Слушах Джим Морисън, четях, рецитирах си текстовете му. Четях много, прочела съм цялата ни библиотека. Опитвах се да намеря в тия книги отговора за смъртта, но не го открих. 

Тогава умря приятелят ми. В катастрофа, ей така отникъде. Тъкмо се бяхме разбрали да се видим... Смъртта беше непрестанно около мен. И аз я исках. Но първо исках да я разбера, за да мога наистина да се самоубия. Явно не успявах да се справя с този живот и трябваше да го прекратя, обаче ме беше страх, че няма нищо след смъртта. 

- А как отиде в Америка?

- Влюбих се в едно момче в началото на лятото, в края му той трябваше да замине за Корнел Юнивърсити. И си казах, ясно, пак няма да съм щастлива. Ревах дълго, след като замина, при майка нещата ставаха все по-зле. Обаче много му липсвах и той каза: „Не мога да живея без теб, трябва да дойдеш!". Помислих си, че това е шанс. Бях на 18, сестра ми на 14. Виждах ясно, че нашите роднини нямат намерение да се погрижат за нас, а през 1995-а беше кошмар - нямаше нищо за ядене, нито пък работа. Аз превеждах в едно списание, не помня как я намерих тази работа, даваха ми 80 лв. И много практично си казах: „По-добре да отида в Щатите, да се оправя по някакъв начин и да взема сестра си". Бяха ми казали, че на майка ми й остават 3 месеца. Надявах се, че като се върна, ще успея да я видя, но не успях...

Беше ми много трудно да взема това решение, защото трябваше да я оставя на целия този кошмар. За няколко месеца, но на нея й е било мноого трудно... Когато майка ми починала, леля ми е била в стаята при нея, а сестра ми - в другата, и леля ми решила да си го изкара на нас поради някаква причина, може би защото сме приличали по външен вид на баща ми, а тя го мразеше. Влязла в стаята и й казала: „Ела да видиш, майка ти умря!". Сестра ми е била  в шок, тя толкова я обичаше, беше само на 14 години. Помолила за малко време да осмисли всичко, а леля ни я хванала за косата и я влачила по пода до другата стая. Като се върнах в България, сестра ми имаше психически отклонения. Гледаше странно и изпитваше неприязън към мен, защото я бях оставила. 

А на мен ми беше два пъти по-гадно, като бях в Америка. Парите на приятеля ми бяха голям проблем, вземаше само стипендия и искаше веднага да започна да работя. А аз не можех да намеря, всички ми казваха, че ми трябва опит, добър английски. По цял ден ревях... Обаждах се през известно време в България и един път сестра ми ми каза, че майка е починала.  Това беше сигурно месец по-късно. Не знам какво е правила през това време, и тя не знае. Направили са погребението и са я оставили сама, на 14 години?!  Обадих се на баба, за да намери баща ми. Като се прибрах, бяхме постоянно заедно, опитвах се да изкарам това от нея, но й беше много трудно. В края на лятото успя да ми разкаже всичко, направо щях да убия леля ми... но сестра ми е по-важна. Тя се оправи, тотално й се бях отдала и тя видя, че не е сама, че я обичам. И че татко я обича. Оправи се, сега всичко е наред, има си и детенце. 

Аз се върнах да уча в Щатите, но нищо не ми харесваше там. Заради негативните си мисли си привличах много негативни неща, ставаше верижна реакция. Бях постоянно депресирана, но бях свикнала с това състояние и смятах, че е нормално. 

- Кога разбра, че всъщност ти си тази, която гради живота си?

- Първия път, в който разбрах за съществуването на нещо друго, различно от този живот, беше кундалини йога. В университета. В края на часа ни казаха да легнем, да поемем дълбоко дъх и да не дишаме. Аз си поех въздух, задържах го известно време, мина още време, казаха, че можем да си поемем дъх, но усещах, че ако искам, мога да не дишам никога, че има нещо друго... Нещо стана. Така започнах с кундалини йога. И взеха да се случват разни неща, които ми показваха, че в живота има закономерности, има някаква висша сила, която не е случайна, че не съм сама. 

Усетих глад за такава информация, четях книги и практикувах  подобни неща. Това търсене започна около 2000 година, изминали са повече от 10 години, в които попадах на всякакви техники и практики, с които започвах, получавах по нещо. После идваха нови и нови неща: бойни изкуства, техники като Brainwave Entrainment, или метода Силва. Но най-много ми харесваше медитацията. 

Върнах се в България, защото нещо ме дърпаше много силно. Започнах да работя за различни хора... През 2010-а вече се бях научила да бягам във вътрешния си свят – уж съм на работа, а ме няма духом. Толкова добре си играех ролята, че никой не разбираше. Знаеш какво се прави в една компания и ти просто го правиш, защото трябва да си сред хора. Иначе нямах търпение да се прибера вкъщи. Медитирах, слушах музика, бях в някакво дзен състояние, все повече медитирах и си спомням, че открих метода Хоопонопоно, който се състои в повтарянето на думите: „Обичам те", „Благодаря", „Съжалявам", когато изпитваш негативна емоция или нещо те притеснява. Направих го няколко пъти и нещо проработи в мен, пречистих се. 

Сякаш някой се грижеше за мен – работех, вземах доста пари, без дори да се трудя особено. Започнах да преподавам йога на деца и се озовах в огромен апартамент в центъра на Варна, на два етажа, с три спални и много бани. Едни приятни хора решиха, че мога да живея в празния им апартамент за няколко месеца. Нямаше какво да искам повече от външния свят. Само чаках да се прибера, медитирах, слушах семинари. Това са били последните парченца от пъзела.

Дойдох в София да свърша някаква работа, а в главата ми изникна една дума, която написах в Google. Излязоха семинарите на Естер и Джери Хикс. Прибрах се във Варна, седнах да ги послушам... още същата вечер. И в момента на събуждането – на прехода между събуждането и реалността, аз попаднах... в нефизическата реалност.  

- За просветлението ли говориш?

- Спомних си всичко – коя съм всъщност, кои са всички останали. Беше като завръщане у дома. Събудих се и сякаш бях в съвсем друг свят, не виждах по същия начин моя свят, сякаш бях минала през огледалото като Алиса. Вече знаех как се гради реалността, знаех защо всичко е било толкова лошо. Реших, че с това познание, след като съм се научила да медитирам, да се фокусирам, мога за един месец да имам всичко - много пари, мъж, деца, всичко... 

- Така ли стана?

- В момента, в който взех това решение, ми се обадиха, че няма да ми подновят договора за работата и че трябва да напусна апартамента!

 

- Защо?

- Защото тогава не си давах сметка, че има правила, по които се променя физическата реалност, като например скоростта на еволюция. Аз все едно правех дизайн с материали, които още на са произведени. Това се превърна в една от основните теми за последните 3 години. 

Дълго време си мислех, че щом знам как се създава реалност, значи мога да превърна този бял пластмасов стол в дървен черен стол. А цялата игра всъщност е по-друга и по-проста: въпросът е да разбереш принципите на реалността, да я познаваш и ти да се движиш в нея, а не да се опитваш да я променяш!

Но в началото е естествено да искаш да променяш света... Постепенно започнах да овладявам творческия процес на живота.  Научих се да заключвам вибрациите на определени теми - идва проблемът, или тестът, щом го издържиш – няма връщане назад. Сега съм много стабилна. Но това също не е лесно, защото съм свикнала през годините контрастът да ми е мотивация, той да ме блъска. Сега го няма и всичко е мой избор. 

- Обясни какво значи да се учиш от контраста.

- Контрастът е, когато имаш много негативна ситуация и по този начин разбираш какво не искаш. Така си изясняваш и какво искаш. Хората искат да няма страдание, но това не е възможно: няма да еволюираме, ще стоим на едно място, ще ядем и в един момент ще си умрем, ако няма контрасти в живота ни.

Книгата на Мона с намаление

можете да купите оттук.