Симфонии в осмица

на който Йордан печели съответно 1-о и 3-о място.

Победител е в тазгодишния конкурс „Йорма Панула" във Финландия, който носи името на един истински гуру в тази област, учител на много от шеф диригентите на големите опери по света. След триумфа европейската преса не спира да го хвали. Сравняват българина с други легенди от предишните десетилетия като Артуро Тосканини и Серджу Челибидаке.

Във всеки от конкурсите се включват стотици диригенти от цял свят, които първо изпращат дивидита със свои изпълнения. От тях се селектират 10-20 най-добри и те изпълняват на живо задължителна програма, обхващаща

целия спектър

от барока до ХХІ век

Тези форуми се превръщат в нещо като международен кастинг, където големите оркестри и международни концертни агенции подбират хората, с които ще работят през следващите години.

След триумфа Йордан е засипан с предложения за работа. Отсега е известно, че през следващия сезон ще дирижира световноизвестни оркестри като филхармонията на Лос Анджелис, Лондонската филхармония в Кралската фестивална зала и Немския симфоничен оркестър в Берлин в концерт, който ще се излъчва по цял свят.

Често му се налага да пътува през океана, наблизо и далече, за да дирижира. И са му нужни едва няколко часа, за да научи партитурата на дадено произведение – умение, почти без прецедент сред останалите му колеги.

Каква е тайната? Една сложна и почти мистична за непрофесионалистите система, създадена от музиканта, която трудно би могла да се обясни дори на професорите му. Според Йордан цялата музика от средата на ХVІІІ до средата на ХХ век

може да бъде организирана в структури, кратни на осмица

Симфонията се превръща в поредица от цифри и формули, които само той би могъл да разбере – тази система нарича глобализация на структурата и са му били необходими цели 4 години, за да я развие до сегашния й вид.

Благодарение на системата си той е рационализирал една абсолютно нерационална структура. Маестрото я нарича апарат, с който върши работата си. "Могат да ми кажат да отида на Луната, но ако нямам совалка, няма как да го направя. Същото е и с тази система – тя е моят инструмент в професията", разказва той. Не му е известно друг диригент да прилага подобен метод. 

Много хора си представят, че докато работи, диригентът изпада в състояние, подобно на транс. „Няма такова нещо", отсича обаче Йордан. „Това са някакви аматьорски възгледи, които са хубави. Но

ако караш едно ферари

с 320 км/ч, не може

да си в транс

Трябва да се владееш. Абсолютно. Не мога да застана и да си фантазирам, тогава ставам напълно ненужен и музикантите биха се справили по-добре и без мен."

След като е дирижирал изпълнители и оркестри от десетки държави, днес българинът отсича: колкото повече работи, толкова повече забелязва, че хората навсякъде са едни и същи. „Шотландецът, турчинът, българинът, всички реагират по еднакъв начин. После ги моделираме културно."

Подобно е мнението му и за зрителите – според Йордан всичко зависи от изпълнителите, а няма добра и лоша публика. „Ако тя не е въвлечена, трябва да сме още по-силни, за да я въвлечем. Хората искат абсолютна честност, отвореност, играта да бъде истина." В това го убедил преди повече от 10 години един от любимите му артисти, Мариус Куркински, когото смята за безпрецедентен гений в световен мащаб. Въпреки празните тогава зали на театрите, при неговите постановки нещата изглеждали съвсем други и хората се нареждали на опашки за билети. 

Палката отдавна се е превърнала в нещо като символ на професията му. Въпреки това за цели 2 г. Йордан я бил изоставил, дирижирал без нея, но наскоро се върнал към класиката. Убедил се, че колкото са по-икономични движенията, толкова по-силен е фокусът. Ако диригентът започне да скача и да размахва ръце прекалено много, това издава, че не е подготвен. „Понякога, когато спра да дирижирам, искам да покажа, че съм спрял, но те трябва да продължат да свирят. С палка това е по-фокусирано и ясно. Но никой диригент, който изведнъж започне да дирижира с палка, не е станал по-добър от това. И никой, който е направил обратното, не е станал по-лош", казва маестрото.

Според Йордан това е и най-важното за един успешен диригент –

не да прави 1000 безсмислени

движения, а едно,

но то да е на точното място, в точния момент и с точния резултат. Тогава „оркестърът се побърква да свири" и музиката става истинско изкуство. „Изключително важно е да има доверие и подготовка. Оставям настрана другите неща – талант и фантазия. Ако не се породи в първата секунда колосално доверие между водещ и управлявани, после не може да се работи. Или спечелваш, или губиш всичко от първата минута", допълва Йордан. За да ръководиш 50-100 различни индивидуалности, трябва да поддържаш баланс между контрола и свободата, убеден е той.

Да умееш да управляваш процеса, без да го притискаш

- това е най-висшето ниво на дирижиране и на ръководство изобщо. Разказва, че най-добре този баланс му се удавал с Tonhalle Orchester в Цюрих - един от най-добрите в света. „Ключовото беше, че аз просто не им пречех. Когато работиш с огромни личности, трябва да им дадеш свобода. Можех да си позволя почти да не се движа, само да мисля и да чувствам. В най-трудните моменти, когато всички махат като ненормални, аз просто спрях и целият оркестър се включи в една точка. Щяхме да съборим залата!", спомня си Йордан.

Въпреки любовта към музиката диригентът признава, че има и една още по-голяма страст. „Ако ми предложат след 15 минути да получа моментално най-голямата съществуваща някога кариера в историята на изкуството, но условието е никога повече да не стъпвам в планината, абсолютно безапелационно казвам „Не!"

Истинския живот виждам сред природата. Лос Анджелис е окей, но просто е едно излизане от центъра. Тази идея съществува при всички големи художници и композитори. Още Бетовен казва, че за него градът винаги е бил компромис и мечтае да живее навън. Същото важи и за Густав Малер, Ван Гог.

Животът в големия град за твореца е необходим компромис

Не е лош, но въпросът е в баланса." Въпреки че от доста години живее в чужбина, диригентът казва, че обича родината си. И се гордее основно с три неща - абсолютно безпрецедентната българска народна музика, природата ни и уникалното учение на Петър Дънов.

Според него българинът като талант и потенциал заслужава много повече, отколкото получава в момента. Но има и някакъв сериозен проблем. „С големите, световноизвестни българи, когато се срещнем по света, сядаме и си говорим, разбираме се чудесно. Визирам Веселина Кацарова, световноизвестния мецосопран, цигуларя Веско Ешкенази, концертмайстор на Кралския оркестър в Амстердам. С тях нямам проблем. Но в момента, когато дойда тук, по-трудно се говори с хората. Не упреквам никого.

Всеки има желание да бъде специален, голям, от което става все по-малък

Това е свързано с една консервативност, меко може да се нарече глобална неадекватност. От нея никой не печели. Онзи ден ми се обади главният диригент на Лондонската филхармония, за да ме покани да отида и да работя в Лос Анджелис. Но да ми се обади, образно казано, шефът на плевенския оркестър да работя в Разград - просто не би могло да се получи. И проблемът изобщо не е финансов или нещо такова. Нямам нито професионална, нито финансова полза да правя каквото и да било в България. Моето желание да работя тук има съвсем други подбуди - стремежът човек да дава, да споделя. Такова е и по принцип заниманието с изкуство. В момента, в който осъзнаваш, че имаш какво да дадеш, в теб се ражда огромно желание да го направиш и ти идват сили да работиш."

Затова Йордан създава фондация, с която иска да подпомага младите български таланти в различни области на изкуството. Започнал е и първият конкурс, като за стипендии ще може да се кандидатства до 31 януари 2011 г. Идеята е да се дава шанс на колосалния потенциал, който младите в България имат, обяснява диригентът.

Една от мечтите му е след време да помогне и за запазването на автентичния български фолклор. „Преди няколко дни бях на събор в Гела и чух едни гайди – просто ме пронизаха. Имаше завръщане към истинското, метафизичното вкъщи." Йордан е убеден, че

има нужда да се работи много за запазването на ултраавтентичната народна музика

Пример за това е женската група от Сатовча – единственото село на цялата планета, където има автентичен четиригласен фолклор – „това е умопобъркваща музика". 

Според диригента именно прастарият фолклор е най-въздействащ и свързан с катарзис. Независимо дали арабска, африканска или българска, истинската народна музика е на друго ниво и като контакт надминава класиката. За най-здравословна пък диригентът определя бароковата.

Логичен и дори банален въпрос е кои са любимите му композитори. Отговорът му е същият, който му дал и един от виртуозните диригенти на нашето време, Бернард Хайтинг: Тези, чиито произведения в момента изпълнява. „Днес дирижирам Шостакович – това е моята музика, утре - Брамс. Така живея, идентифицирам се с материала, с който работя в момента. Това е най-високото ниво на разбиране и интерпретация – когато изпълнителят се отъждествява с изпълняваното."  Извън това признава, че най-вече го вълнуват автори, успели да създадат нещо свръхчовешко, като Бетовен, Лист, Вагнер, Малер, българина Димитър Ненов, а от съвременните – естонеца Арво Пярт.

Йордан казва, че

учи от всичко и всеки,

но сред своите учители споменава на първо място Васил Казанджиев като първи професор по дирижиране, Нева Кръстева - по музикално разбиране изобщо. От Мариус Куркински е научил какво значи полипространствен полет в изкуството, а от Кубрат Томов в ученическите си години - много за структура и  пространство. Но една личност нарича учител по живот, който дава критерии и за музика, и за всичко друго - Петър Дънов. „Аз живея, за да уча, казва Йордан. Никога не съм работил, винаги съм учил и така искам да продължавам до края на живота си."