НаукаСемьон Семьонич / 14 февруари 2015

Трамвай „Желание”

Доброто е навсякъде около нас, трябва само да поискаме да го видим

Спомних си една история, която мама обичаше да ми разказва през годините. Реших да я разкажа и на вас. Мама отдавна я няма, но винаги, когато си спомня за този разказ, аз чувствам топлина...

Аз бях единственият ѝ син. Тя се омъжила късно и лекарите ѝ забранили да ражда. Тя не ги послушала и на свой риск и отговорност изкарала 6 месеца от бременността си, без изобщо да стъпи в женската консултация.

Бях желано дете, макар че дядо, баба, татко и доведената ми сестра в началото просто не са се надявали, че ще оживея. Мама е знаела, че ще оцелея. Не давала прашинка да падне върху единствения ѝ син.

Мама започваше работа много рано сутрин. Преди това трябвало да ме води на детска градина. Градината се казваше „Дъбчетата". Намираше се близо до Тимирязевската академия. За да успее навреме за работа, мама се качвала на първите автобуси и трамваи, които кой знае защо по онова време, все в една и съща смяна ги карали едни и същи шофьори и ватмани. Ние сме излизали с мама от трамвая, тя бързичко ме водела до портичката на детската градина, предавала ме на възпитателката и побягвала отново назад, но никога не успявала да хване същия трамвай, от който сме слезли. Чакала следващия.

След няколко закъснения получила предупреждение за уволнение. Живели сме бедно. Не сме можели да разчитаме само на татковата заплата. И мама с болка в сърцето взела решение: да ме смъква от трамвая и да се качва отново на същия с надеждата, че аз, 3-годишният малчуган, сам ще премина разстоянието от спирката до портичката на детската градина.

Всичко ни се получило още от първия път. Но тези няколко секунди са били за мама най-дългите и ужасни в живота ѝ. Тя се мятала из полупразния трамвай от прозорец на прозорец, за да види дали съм влязъл в двора на детската градина, или още се търкалям натам – малка топка с палтенце почти до земята, с валенки и увит с нейния шал, вързан през кръста ми.

След известно време мама забелязала, че трамваят тръгвал от спирката съвсем бавно и почвал да набира скорост едва когато аз съм бил вече в двора на градината. Това продължило три години, докато ходех на градина. Мама не можела, пък и не се опитвала да си обясни тази странна закономерност. Но сърцето ѝ било спокойно за мен.

След още някоя и друга година, когато вече ходех на училище, загадката се проясни. Веднъж пътувах с мама към работата ѝ и ватманката ми извика: „Здрасти, малкия! Я виж колко си пораснал! Помниш ли как с майка ти те изпращахме до детската градина...?“

Много години изминаха оттогава. Но всеки път, когато пътувам из този район и съм близо до „Дъбчетата", в съзнанието ми изниква този малък епизод от моя живот. И сърцето ми се изпълва с топлина при спомена за добротата на тази жена, която всеки ден, абсолютно безкористно, в продължение на три години е вършила своето малко добро дело, като за секунди задържала целия трамвай заради спокойствието на абсолютно непознат човек!

Източник