Наука20 февруари 2015

Ако не разбираше, щеше да бъдеш щастлив

Никос Казандзакис за свободата, лудата глава и самотата

На 18 февруари 1883 г. е роден гръцкият писател, поет, философ и драматург Никос Казандзакис. Нека си припомним няколко мисли от знаменитата му творба „Алексис Зорбас".

Ако би трябвало днес да избера измежду всички хора някого за свой духовен водач, „гуру", както го наричат индусите, „старец", както го наричат монасите в Света гора, сигурно щях да избера Зорбас. Защото той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който в миг се стрелва високо и улавя храната си, онази, съзидателна, всекидневно обновяваща се простота да вижда винаги нещата сякаш за първи път и да придава девственост на вечните обикновени елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверена ръка, младо сърце, смелост да се подиграва със собствената си душа сякаш в него имаше някаква друга, по-голяма от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните моменти избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине и сриваше всички прегради - морал, религия, отечество, - които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.

Изглежда, че човешкото сърце е една затворена, пълна с кръв яма, и когато тя се открие, всички жадни и безутешни сенки, които непрекъснато се струпват около нас и затъмняват въздуха, се втурват да пият, за да оживеят. Втурват се да пият от кръвта на сърцето ни, защото знаят, че друго възкресение не съществува.

Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж, като с нож, и да останеш отново сам в естествения климат на човека - самотата.

Много радости има на този свят - жени, плодове, идеи; но през мека есен да пориш това море, шепнейки името на всеки остров - струва ми се, че няма друга такава радост, която да потапя така дълбоко сърцето на човека в рая. Никъде другаде не се пренасяш толкова спокойно и леко от действителността в мечтите: границите се разтапят, а мачтите и на най-проядения кораб пускат филизи и гроздове; наистина тук, в Гърция, чудото е неизбежното цвете на нуждата.

Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст - а трупаш златни лири - и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!

Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да се жертваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?

- Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише - толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако ѝ се изплъзне - отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

- Разбираш! - извика той, сякаш го обхвана внезапно гняв. - разбираш и това ще ти изяде главата! Ако не разбираше, щеше да бъдеш щастлив. Какво ти липсва? Млад си, пари имаш, ум имаш, здрав си, добър човек си, нищо не ти липсва. Нищо не ти липсва, дявол да го вземе! Само едно; казахме - лудата глава. А щом тя ти липсва, началство…

Поклати едрата си глава, отново замълча. Едва не избухнах в плач; всичко, каквото казваше Зорбас, беше истина… Когато бях дете - велики стремежи, свръхчовешки копнежи, седях сам и въздишах, защото светът не можеше да ме побере. А после, полека-лека, с времето, ставах все по-благоразумен; поставях граници, отделях силното от слабото, човешкото от божественото, държах здраво хвърчилото си да не избяга.

Източник