Не знам знаеш ли, че горите се преселват?

Милорад Павич (15 октомври 1929 – 30 ноември 2009 г.) е сръбски писател, драматург и поет, доктор по история на литературата, специалист по сръбска литература от XVII-XIX век, преподавател и гост професор в различни европейски университети. Номиниран през 2004 г. за Нобеловата награда за литература. Произведенията на Павич са преведени на над 80 езика по цял свят, като най-прочутата и коментирана творба и досега остава романът му „Хазарски речник" (1984). Нека си спомним за великия писател с няколко негови елмазни пасажа от „Кутия за писане" (1999).

Трябва да се има предвид, че забравата е много важен момент в живота. И голямо, тайнствено изкуство. Спомените се връщат към човека като цикли. Всяка декада спомени се появява отново на небосклона на спомените след като премине като комета своята част от някоя вселена. Така в цикли протича и забравата. Когато забравиш нещо, значи ти се обажда и те призовава някой отвъд. Някой от другия свят ти дава знак, че желае да общува с теб. Когато си спомниш забравеното, значи поръката е тук! Но, внимавай, онова, което си забравил е винаги малко променено, когато най-после го призовеш в съзнанието си, споменът винаги малко се различава от онова, което е отлетяло от паметта ти... И в тази разлика лежи поръката.

Но, да се върна към практиката, помислих аз. Като начало, имах известен опит в тази област. Както ти разказвах, в живота си два пъти забравях английски и два пъти той възкръсваше от мъртвите. И затова знам, че езиците могат да се различават и по начина, по който се забравят. Сега, в тази война, успях да забравя още някои езици. На френски все още мога да кажа всичко, но не разбирам нито дума от това, което ми се говори. С гръцкия е обратното, не мога повече да кажа нищо, но разбирам всичко, което ми казват. С една дума от войната човек излиза повече или по-малко ням. Започнах да заеквам на сръбски по време на войната. И не само това. Когато се озовах в онзи ужас в Босна, започнах да забравям имената на хората около себе си, дори имената на познати и роднини... Знаех за кого става дума, с какво се занимават, откъде ги познавам и какви са им нравите. Спомнях си как точно изглеждат, но цели поколения от имената им бяха изчезнали от съзнанието ми, големи градове хора, настанени в мене, останаха безименни, движех се през свят, който беше станал анонимен, девствено чист от имена, както преди Адам. Най-после в Босна забравих и своето име. Това е отлична основа за започване на този курс, помислих си аз. Както е отлична база за начало и мисълта за теб. За да не забравя и твоето име, трябваше да го запиша във водата. В река Сава.

…

Не знам знаеш ли, че горите се преселват?

Трябва да се тръгне от факта, че майчиният език и майчиното мляко са свързани. Ако искаш да забравиш езика, на който са те учили от малък, трябва да забравиш и майчината храна, с която са те захранили. Ядене, което се приготвя с песен, получава вкуса си от думите на тази песен. 

Не знам знаеш ли, че горите се преселват? Когато тръгнат, те полека и дълго пътуват...

…

От това ръкавиците ни се късаха като паяжина, ноктите ни падаха и никой не остана ненаранен. Понякога шефът трябваше да води работниците на превръзки в едно отдалечено на 80 км градче, където имаше приятел лекар, който нямаше да го издаде, че назначава на черно бежанци от Сърбия. Имаше само две хубави неща - първо можехме да телефонираме безплатно колкото си искаме и където си искаме, дори и в Париж, което аз постоянно правех... Второто хубаво нещо беше, че просто се мълчеше. А мълчахме, защото почти всички бяхме сърби, а никой за нищо на света не искаше да се издаде. В такива случаи шефът веднага изгонваше работника. И така, по стечение на обстоятелствата беше преодоляна и третата лекция на курса "Как бързо и лесно да забравите сръбски". За мене изводът беше недвусмислен: "Никога не разговаряй със сърбин на сръбски език." И аз старателно говорих твоя френски, държейки старата желязна слушалка в ръкавицата.

Не знам знаеш ли, че горите се преселват? Когато тръгнат, те пътуват дълго и полека, търсейки си по-хубаво място...

…

Не знам знаеш ли, че горите се преселват. Когато тръгнат, те пътуват дълго и полека, търсейки си по-хубаво място. Най-много обичат да тръгват на път през есента. Като птиците...

…

Получих пари за работата на археологическото находище, сложих в джоба на дънките си монетата с образа на римската императорка Етрусцила и предадох старото желязо за вторични суровини. След това заминах направо за Торино и там намерих къщата с фирмата на адвоката, който се наричаше Amadeo Ramazzoti. Взех оставения при него корабен сандък с вещите на леля ми и отворих завещанието на покойния си баща, с което ми завещаваше една къща в Котор. Казах на адвоката:

- В Югославия се стреля на всички страни. Не знам дали ще мога да вляза в притежание на тази къща. Какво става с къщата на майка ми близо до Солун?

Отговорено ми бе, че между документите на адвоката изобщо не се споменава някаква къща в Гърция. Но той добави:

- Ако желаете аз бих могъл да ви намеря тук купувач за къщата в Котор. Дори бихте могли веднага да получите аванс от мене...

Взех парите, напуснах Торино с празния товарен камион и с неговите документи преминах френско-италианската граница. Оставих го на един паркинг извън града и телефонирах в централата, за да им кажа къде могат да вземат камиона. Обясних им, че се е развалил. Шефът от другата страна на връзката не разбра нищо. Искаше да извика на телефона някой, който знае сръбски, за да му обясни защо камионът и аз се намираме във Франция.

- Аз не знам сръбски - казах кратко на италиански и спуснах слушалката. Тогава отново си помислих за тебе. Завъртях номера ти в Париж. Чух как телефонът в Rue des Filles du Calvaire звъни и оставих поредното си съобщение.

Не знам знаеш ли, че горите се преселват? Когато тръгнат, пътуват полека и дълго, търсейки си по-хубаво място. Най-много обичат да тръгват на път на есен... Като птиците. Или като хората...

…

Пътувах дни наред и една вечер пристигнах в Париж. Тук чух, че сърбите в бивша Югославия са изгубили същата онази война, която аз изгубих много преди това в Босна.

Отново ти телефонирах и както и ти си спомняш, имах щастието или нещастието най-после да вдигнеш слушалката. Но всичко беше напразно. Не пожела да се срещнем. В началото каза едно единствено изречение, нещо като "В никакъв случай" или нещо подобно. И ме помоли, спомняш ли си, да не претоварвам линията ти с безкрайните си изповеди за Босна, Италия и Прованс. Това беше така само защото не успях да завърша краткия си курс "как бързо и лесно да се забрави сръбски". Реших да продължа курса и се зарекох, че ще ти се обадя отново едва когато успешно го завърша. Когато усвоя и седмата лекция.

Тогава отидох на Place de la Republique и в магазина "Chez deux maris" купих кълбо тъмно червена вълна. В него сложих бележка с моя телефонен номер в случай, че пожелаеш да ме потърсиш. Хвърлих го през прозореца в апартамента ти така както се хвърля бомба в чужд ров.

Бях уморен, чувствах се стар като че ли идвах от далечни, допотопни времена, когато движението на звездите все още е могло да се чуе на земята. 

Тогава си помислих:

- В душата няма пространство, в сърцето няма време...

Не знам знаеш ли, че горите се преселват?

Из „Кутия за писане", Милорад Павич

Превод  © Ася Тихинова-Йованович

Източник