Артър Кларк ми показа магията на родопската песен

Поръчайте албума с отстъпка тук!

- Ники, албумът за Родопите привлече много читатели. С Руми сте автори вече на доста успешни книги, усетихте ли интереса сега?

- Да, хората не спират да питат, получихме толкова много отзиви на читатели. Ще разкажа една история, свързана с премиерата. Христо Тодев от Димитровград е икономист на професия, а по хоби - алпинист, познавач и изследовател на Родопите. Решихме да ни е съавтор, защото е много стойностен човек, а и прави чудесни снимки. Той ми разказва: в една буря вървят с приятели, качили са се на скалите в горната част на р. Боровица около мястото, където се слива с Караман дере. Чуват, че се говори на английски. Поглеждат, група хора се катерят по една скала, но без никаква екипировка, ей така – все едно се разхождат по „Витошка"... И като че ли всеки момент ще се подхлъзнат и ще се пребият. Христо и приятелите му за секунди разбират колко е драматична ситуацията и се втурват да спасят момчетата. Приближават ги, хвърлят им въжета и заедно успяват да се изкачат до горе. „Какви сте вие?" – питат ги, а те отговарят: „Дошли сме от Англия и от Америка, видяхме една изложба пред Народния театър. Харесаха ни снимките, купихме си една книга, в раницата е, и по снимките в нея тръгнахме да обикаляме местата..." 

На премиерата дойде и наш спонсор, банкер от Холандия, който беше изумен, като видя играещите хоро младежи, някои от които дори плачеха. Вечерта помоли за един от плакатите с размер над 2 метра, който и днес е в кабинета му в Амстердамската банка. Успехът на албума освен че за нас, авторите, е радостен, е и очевидна индикация, че Свещената планина започва да се налага като желана и интересна дестинация за туристите в България, а и по света.

- Стигна ли албумът и до сърцето на Родопите?

- Да. Бай Шабан Саид е единственият жител на махалата Мумджидам. Някога е бил директор на училище в едно село на 3 часа път, пенсионира се и почва там да гледа животни. Има 4 деца - момичета и едно момче. И решава – ще продаде добитък, за да изучи момчето. Продава 15 крави, които е гледал горе, и му дава парите. Момчето отива в Швейцария, работи година и половина като пиколо, носи куфари, посъбира пари, отива в Англия и завършва курсове по английски.

Като отидохме, тъкмо беше дошъл синът му. Зададе се с един рояк пчели, води ги на тояга, намазал отгоре нещо и те го следват. С едни стари галоши... Казва ми, че знае английски на четвърто ниво от 6, вземат го да превежда на бизнесмени в Кърджали. Гледам го и не вярвам, подпитах го – я кажи как е лисица, как е мечка, веднага отговаря. Знае си човекът, явно, че не ме будалка. Баща му беше единственият жител на махалата, но когато се разболя, синът остана горе, защото нямаше кой да гледа животните, докато се позакрепи бай Шабан. Той ни казваше: искам от вас да донесете само швепс и марули – всичко друго си имам, ще заколим агне, ще ядем, ще празнуваме. Много сърцат и свестен човек! Ицето Тодев ходи и му занесе един албум. Сега бай Шабан ходи винаги с него под ръка, ще го направят на парцал от разглеждане, няма човек в Родопите, на когото да не го е показал.

- В какво се крие магията на тази планина?

- Вече 50 години скитам из Родопите. Те бяха неглижирани доскоро, знаеха се само Смолян, Пампорово, частта край Пловдив. На много места се ходеше с открит лист, до други изобщо не можеше да проникнеш от стратегически съображения. Като Ерма река – по нея се откри една гигантска кухина. Тогава казваха, че е най-голямата в света, дали е така, не мога да кажа, но е над 1000 метра - огромен търбух, пълен с минерална вода, с руди, уталожили се по стените. Имаше един проект С5, който беше секретен, но ние другарувахме с геолози и те ни разказваха, че нашите ходели от гръцката страна, с някакви канчета събирали вода, да изследват дали не изтичат рудите. Родопите са свързани с толкова много интересни неща, с толкова много история още от Херодот, който казва, че са свещена планина. 

Голямо богатство са и хората. В Родопите има шевици и мотиви, които ги няма другаде в България. Старият говор е един от най-запазените, много мелодичен – с форми за близък, неопределен и далечен предмет. 

Писателят Георги Данаилов ни разказа, че в английски вестник чел как в Ковачевица, където живее, е имало канализация, много по-стара от лондонската. 

- А може би тайната е в необичайния „коктейл" между история и природа?

Румяна Николова: Като се замислиш, цялата история на човечеството по нашите земи и на света всъщност е представена там – от създаването на тази планета до днес. Родопите са страхотно средоточие. В минали геоложки епохи са били океанско дъно, после много вулкани са образували едни особени, много меки скали, които са лесни за обработка и податливи на атмосферни влияния. Изветрянето, водата ги разпукват и ветровете моделират интересни фигури. В ранните стъпки на цивилизацията хората са ги виждали и са се прекланяли пред природното величие. И сега будят въображението и човек привижда в тях сюжети, същества, хора.

Николай Генов: Тези фигури са ги намирали и дообработвали и са виждали в тях боговете си. Както в култовия център при Долнослав – една много интересна могила. Учените разкопаха каменно-медната епоха отгоре, намериха там страшни работи и оставиха обекта неконсервиран, неолитът отдолу така и не се изследва. Някога хората са навлизали в планината полека, намирали са злато, виждали са тия форми, природата със своето величие ги е респектирала и те са си казвали – тук е светът на боговете ни. Затова има куп светилища, които са на всяка крачка. В исторически аспект хората са се плашели от планината с тази необуздана природа, с резките промени в климата, бурите и много не са смеели да се качват. Родопите оттогава са култови места за разлика от Пирин и Рила. Те са някак сурови, а Родопите са по-мека планина, гостоприемна и уютна в същото време.

- Как във вековете оттам преминават толкова религии и народи и за всички Родопите остават религиозен център, символ на особени, надземни неща?

- Ние самите от половин век обикаляме Родопите повече или по-малко и интересът ни не стихва. 

Р. Н.: Има някаква приемственост в тези неща. Едно място, веднъж усетено като свято, свещено, след това преминава през народите, почва да привлича други религии, които го припознават като свое. Това е характерно за всички светилища в Родопите – и Перперикон, и Татул, и Глухите камъни – през различните периоди остава една легенда, която се поема от следващите поколения. Но в Родопите има и някакво особено излъчване. Моето детство е свързано със Стара планина, но първото ми отиване в Родопите беше омагьосване завинаги. Това за мен е Планината – не може точно да се обясни защо.

Има местенца, в които се чувстваш закътан. В природните форми човек е склонен да търси нещо познато в непознатото, за да си го обясни и приближи до себе си. Затова се раждат и символите. Очевидно е ставало по-лесно там. Близо до звездите някак древният човек се е чувствал повече едно цяло с Вселената. Сега сме нещо отделно от звездите. Те съществуват сами за себе си, не приемаме, че чак толкова определят нашия живот, докато древният човек е бил едно цяло с тях. Те са му били над главата и е усещал тия връзки. Хората са склонни да търсят, да обясняват това с някакви особени енергии и може би има нещо вярно.

- Друг от символите на Родопите са безкрайните пещери. Имате ли интересни истории, свързани с тях?

Н. Г.: Едно време планината беше много недостъпна. Първото ми ходене в Дяволското гърло беше с републиканска експедиция, дойдоха телевизионните журналисти Димитър Езекиев и Младен Чакъров и във вестник „Поглед", тогава беше много хитов, пишеше на първа страница: „Долуподписаните Чакъров и Езекиев заявяваме, че влизаме в пропастта Дяволското гърло по собствено желание и на свой риск." Тогава по тези места се ходеше с открит лист.

Това, което видяхме, ни гръмна: огромен водопад, такова нещо не бях виждал. А ние с лодки, бяхме се приготвили, като че ли отиваме до дъното на света. Дотам стигнахме с една уазка. Сега е направено, но тогава беше едно шосе – ужас! - изкорубено, оглозгано от пороите. В един момент, както караме през едно тунелче, колата започна да се лашка наляво-надясно и спря, ама буквално на кантар над пропастта. Излизаме и гледаме: едната гума се откъснала с главината. Шофьорът отиде до нея, взе я, сложи я на земята, седна отгоре, запали цигара и почна да плаче безутешно.

- Обиколили сте толкова много страни по света, какво ви върна в Родопите? 

- Малко се бяхме поувлекли да скитаме по екзотични страни, ходехме къде ли не, пишехме. Това гъделичкаше тщеславието ни, защото, като се върнем, правехме прожекции, които събираха стотици хора. На първата премиера на филма ни за Индия дойдоха 1000 души! В 65-а аудитория на СУ бяха насядали кой където свари, един човек нямаше къде да влезе. Сега хората се преситиха. Беше редно и се чуха укори от стари приятели, с които сме ходили по пещери и планини. Казваха: „Абе, вие ходите и пишете. Най-красивата страна в света е България, а вие сте тръгнали да ни разправяте за Индия, за пустини, докато при нас всичко има. И наистина - тука е рай, само хората малко куцат, това е единственият кусур.

Но явно у българина се връщат ценностите, желанието да обикаля, да разбира, че сме в прекрасна страна. Крайно време е да се осъзнаем и да престанем да рушим, да строим като идиоти по Черноморието, да асфалтираме всичко, време е да озаптим вандалския дух да се унищожава, да се превръща в пари до последно.

Както с един скален феномен – Главата, има стара негова снимка в албума. Взривили го някакви ненормалници, търсели вътре злато. Как ще има?! Това е монолитен камък, по-висок от стаята - 4-5 метра, с едни кварцови жили точно като зъби. Като го видях, се потресох, а те го взривили като едното нищо. 

Но има и хубави неща - Маджарово например беше отвратително място, най-грозното, Мадан също. Сега в мините им нищо не се добива и тия градове си показаха красотата. Маджарово сега е едно прекрасно, чисто градче, със сума ти неща, които хората тепърва ще откриват: едни чудесии, скални феномени, ниши, археология, лешояди завъдиха, диви коне.

Каменната фигура Фалосът е на почти отвесна стена над река Боровица.

- Могат ли хората от планината да ни припомнят връзката с природата?

- Турците там, за разлика от нас, не са вандали - дали ислямът ги учи, защо ли... С Петър Берон ходихме веднъж в Смолянско и ни водеше местен. В този край носят едни малки брадвички, балтийки им казват, на дълги дръжки и много остри. Ходи и реже, каквото намери. Едно гущерче, както беше на клона – так! – и го разряза наполовина. И Берон вика: „Защо бе, идиот?". „Ами защо да е живо?". Кретенска история! 

Отиваме на една експедиция 70-те години с покойния проф. Иван Венедиков и Божидар Димитров по тракийските скални гробници. Водеше ни един турчин, сигурно се къпе веднъж на 5 години, ако дъжд завали. Като ни заведе до гробниците, започваме – аз правя снимки, архитектите - планове, художникът рисува 2-3 часа, а той чака. Но носи в пояса калеми, клей, бинтове. Вади ги и докато работим, ашладисва джанки. „Какво правиш?" „Ашладисвам ги тия дръвчета" - отвръща. „Защо, бе, кога ще дойдеш тука пак?" „Аз няма да дойда, ама ти, ако дойдеш пак след 2-3 години, да има да хапнеш плодче."... А нашият разсече на две гущерчето – това са двете начала в общуването с природата, които са постоянни.

- Който го е страх от мечки... трябва ли да ходи в гората?

- Зависи. Скоро бяхме в Каньона на водопадите до Смолян. Сутринта много рано отидохме да правим снимки, но беше толкова зловещо, една мъгла се стеле, че ти се отщява да ходиш в тая красота. Там пише: „Ако срещнете мечка, няма да мърдате, ще легнете" – 10 съвета. Хората ходят и шмулят – берат гъбите, почват с боровинките. Ами тия мечки какво да ядат? Слизат долу и нападат добитъка, съвсем естествено. Но хората там са свикнали. В едно самотно село живеят трима помаци, царете на района. Ходят с пушки, като отидеш и ги видиш – едри мъжаги, като хайдути, но много гостоприемни. И казват: „Тука ние командваме. Да дойдат мечките, не ни е страх от нищо". Много корави хора.

- Как изглежда животът в опразнено село?

- Има много махали, които са истински крепости. В една такава ходихме малко преди да издадем албума. Вървим сред мъглата и чувам, че някой чука тенекии, какъв ли е тоя ковач. А горе баба и дядо, единствените жители на една махала,  изгоряла им къщата. Станал пожар, измъкнали, каквото успели, още пушеха руините. Разхвърляни тенекии и той бие да ги изправи, да си направи навес. И двамата едни весели, питам ги: „Страшна работа, какво ще правите?". „Ами има 10-20 къщи изоставени, във всяка можем да се нанесем. Хора няма, това е страшното." 

В Горно Луково живеят 5-има души. Един от тях гледаше пчели – идва и казва: „Сега ще ви водя на много интересно място на самата граница." А граничарите ни бяха предупредили само до нея да не стигаме. Онзи обаче ни заведе на много красива река с каньонче. По едно време взе да се гърми. „Ей, дай да видим какво гърмят?" – вика. Бива ли? Как с тия големи фотоапарати? В главата ми още е Авакум Захов с шпионите, дето ги пускат със самолетите в Родопите. Като ни видят, ще ни арестуват – мисля си. За него нищо такова няма. Село от петима души, а той ми казва - знаеш ли по тая и тая конвенция, че имаш такива и такива права. Аз го гледам като треснат...

- На премиерата на албума Валя Балканска изпя незабравими песни, създаде страхотно настроение. Как се запознахте с нея?

- Това е много интересна история, която започва още през 1982 г. С моя приятел Георги Караманов скитахме в едно гигантско пътуване - 6 месеца с 1000 долара, беше много евтино тогава. Като стигнахме в Шри Ланка, първата ни работа беше да потърсим писателя Артър Кларк. Разпитахме и ни казаха, че не приема никакви журналисти, живее си в къща в Коломбо. Беше 4 февруари, взехме адреса и най-идиотски се запътихме натам. Кларк за мен е легендарна фигура, велик британец, беше мечта да го видим. Тъкмо беше получил наградата „Маркони" за телекомуникация, свързана с доста пари заради идея за спътниците в геостационарна орбита.

Отиваме, звъним, появява се един слуга. „Добър ден, дошли сме да видим г-н Кларк, идваме от България, искаме да направим интервю." Човекът влезе, след малко идва самият Артър Кларк - 2 метра върлина, поокапала му косата, облечен в саронг –  препаска по местен обичай. „Влизайте!" Една къщичка хубава, почваме да си приказваме за това, за онова. Тъкмо си беше купил компютър, за да работи на него. Аз въобще не знаех какво е това компютър – хладилник ли е, печка ли е, но помня, че в мазето му влизаше един кабел, дебел като юмрук, явно там е бил процесорът. Работеше по новата „космическа одисея" и ни показа страници от книгата на някаква текстообработваща програма. Отиваме в хола, носят ни някакъв чай, а той пуска магнетофона – хубава голяма уредба. 

И като отеква това гласище на Валя Балканска – нито бях чувал за нея, хабер нямах за това, че музиката є лети в Космоса - у нас вестниците не пишеха въобще. През 69-а, като кацнаха на Луната американците, имаше 3 реда за това с най-дребния шрифт. Като се изви тоя глас, настръхнах! Артър Кларк казва – това е „Излел е Дельо хайдутин", родопска овчарска песен, която лети в Космоса с „Вояджър". Леле, как се е родила тая жена да пее такова чудо! Артър Кларк беше „виновникът" за задочното ни запознанство с Валя.

- А лесно ли я убедихте да пее на представянето?

- Това също е свързано с интересна случка. Пътуваме с Руми за Родопите, минаваме край Синьото ханче и по радиото се чува: „Вояджър" ще излезе от Слънчевата система. Посланието ни още лети." А аз се сещам за Валя Балканска и казвам: Дай да я потърсим и да я помолим да пее на откриването на изложбата. После отиваме при кмета на Смолян Николай Мелемов, за да му предложим да покажем и там изложбата, а той да уреди оркестъра от 100 каба гайди да свири на откриването в София. Питаме го къде да намерим Валя Балканска, а една жена от отдел „Култура" отговаря: „Тя сигурно си е на ранчото". Потегляме по един стръмен път, тесен. Отиваме и гледаме Валя Балканска с мотика копае насаждения. Казва: „Влизайте, седнете, ще ви направя баница!". А то една свирепа жега, беше посред лято. 

Разказахме є какво правим, за изложбата, че искаме да стане хубаво откриване и я каним да  пее. А тя, много цапната в устата, отвръща: „Бах мааму, как няма да дойда, бе?!". „Обаче не можем да платим" – казвам плахо. „Че аз за България без пари пея!". Стиснахме си ръцете, искаше само да е с гайдаря Петър Янев, който си е настроил гайдата по нейния глас. 

Р. Н.: Питаме я какво прави тук цяло лято, а тя отговаря: „Долу имам един апартамент, ама не мога да живея там, в града гърлото ме души. Тука си ми е добре, не ми трябват хора, не ми трябват пари, не ми трябва нищо, всичко имам."

- Не е ли възможно понякога да си вземеш в града нещо от бита, от нравите?

Н. Г.: Получават се странни комбинации. Моят баща беше лекар и беше лекувал мюфтията на село Арда, станаха големи приятели. Мюфтията му подари тас от 1733 г. с нарисувана риба. Баща ми беше съдов хирург, огромни опашки се виеха в приемния му час. Понеже сам е от село, казваше: „Гледам да минат първо умърлушените хора, дошли от провинцията, защото бият път. Пък и от софийските тарикати ще годинясат на опашката." Така минал и мюфтията. 

Един ден се звъни на вратата вкъщи, някакъв човек носи овца. Жива! Вика: „Докторе, овца ти нося от мюфтията." „Е, какво да я правя?" „Ще си я заколиш. Балкон нямаш ли?" „Не, моля ти се, кажи на мюфтията, че му благодаря, но вземи овцата" – каза баща ми.

След време същият човек идва с пуяк от мюфтията, аз се прибирам и гледам - птицата се разхожда по терасата. Като ме видя, скочи пуякът на парапета, походи, пък литна от другата страна, уплаши се. Пикира, а долу имаше детски дом. Тия деца, като почнаха да викат – насред София към тях лети пуяк! Слязох, успях да го хвана, макар че ме беше шубе. Баща ми го даде на приятел, който гледал пуяци, та така го спасихме. Какви добри хора са тия в Родопите - после тоя мюфтия редовно от благодарност пращаше вълнени чорапи от тия, шарените, халища, козяци. Оказа се после, че и Валя Балканска е от същото това село Арда, само че от най-високата му махала.

- Имате ли любими родопски легенди? 

- Легендите са много, а в тях има истина. Веднъж се спускахме в пещерата Челевешница. Тя е пропаст 40 метра и имаше легенда, че там са изхвърлили местните, които са отказали да приемат исляма при потурчването, и явно наистина е било така, защото на дъното намерихме човешки кости и метални върхове на стрели. Легендите в Родопите са много богати, в песните, във фолклора. Голяма тема е и „Веда словена", това също е родопски фолклор. 

- Кога легендите оживяват?

- Случи ми се веднъж. Пак с Ицето Тодев бяхме тръгнали на голямо ходене по горното течение на река Боровица – това ни е най-любимото място, в землището на с. Мурга туристи почти няма. Малки рекички, обаче, като придойдат, става потоп. Взе ни се здравето през едни драки, създадохме термина „трънинг", нещо като каньонинг. Пътеките обрасли и не можеш изобщо да вървиш. Ходим, а отстрани страхотна мъгла. Изведнъж чуваме песен - мелодична, красива. Отиваме натам – две нивички и по средата човекът си направил навес да преспива. А до него дъщеря му Гюлмезие пее ли, пее насред тая призрачна обстановка. Ицо възкликна: „Ето затова си струваше да дойдем!"

Тая мадама, като ни видя, и заразпитва – ти кой си. Тя малко престаряла за мома – ама няма за кого да се ожени, защото помага на баща си, не може да го остави там. Към 30-годишна, което там е дълбока старост, ама готина. След 2 години с Ицо пак минаваме оттам, а тя отдалече вика: „Ей, Николай и Христо, какво правите, бе?!" Все едно, че вчера е било. Аз като се видя с някого вчера, днес съм забравил всичко... И пак – пее и работи, пее и работи, такъв е животът в Родопите.