Последният комита

Краят на тази история е от наши дни, на 5 септември 1990 г. в Рим приключва житейският път на последната силна фигура в македонското националноосвободително движение. Иван (познат и като Ванче и Ванчо) Михайлов, е личността поанта във връзката между  следосвобожденската история на България и модерните времена. Роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско, той е човекът припомняне, че най-бурните и митологизирани времена в нашето минало всъщност са много близо до нас.

Михайлов е една от най-силните личности в борбите за освобождение на Македония. Той се превръща във фактор, променящ историята на цяла Европа. Осъществява многобройни международни връзки - от тези с хърватските усташи и косовския комитет до хитлеристка Германия. С други думи всеки, който е имал интереси към Македония, е трябвало да се съобрази с ВМРО и нейния лидер.

Михайлов застава начело на организацията през 1925 г. след смъртта на Тодор Александров, преди това е негов секретар от 1918 г. Двамата мъже са израснали в съседни къщи, Ванче от дете е свикнал с комитите, гостуващи в къщата на семейството му. Отраства в суровата среда на организацията, чийто активист е баща му - сред униформи, ками и револвери. 

Смъртта на Тодор Александров е повратната точка в живота на Ванче. Тя отключва във ВМРО междуособици и безмилостна борба за власт. По това време Михайлов е само на 27 години, един от най-доверените хора на Александров. Убийството на Тодор на 31 август 1924 година е резултат от появилите се разногласия с останалите членове на ЦК Протогеров и Чаулев. Михайлов е убеден, че именно Протогеров стои зад заговора, това води до т.нар. Горноджумайски събития, при които Ванче организира преврат.,Смъртта си намират няколко души от обкръжението на Протогеров, но самият той е пощаден и остава част от Централния комитет. От този момент Иван Михайлов е достоен наследник на великия си предшественик. Остава член на Централния комитет до края на живота си. 

Въпреки утвърдения нов лидер братоубийствата продължават. Протогеров намира смъртта си през 1928 г., убийството му е организирано от Михайлов и този път милостта е забравена. „Македонците" стават все по-брутални, разчиствайки сметките си в центъра на София. Политическите убийства зачестяват, ВМРО се разцепва  на два главни клона - „михайловисти" и „протогеровисти". Вторите следват лявата идеология и са привърженици на идеята за създаването в Македония на федеративна държава, включваща българската, сръбската и македонската територия. За михайловистите това е неприемливо, тъй като така ще се засили югославското влияние - нещо, срещу което яростно се борят.

Михайлов и последователите му се борят за автономна Македония, тъй като първи разбират, че вече не е възможно територията директно да се присъедини към България. По това време е факт още една организация, противостояща на Михайлов -  ВМРО-Обединена. Тя е покровителствана от Георги Димитров и отхвърля федеративната идея. Част от привържениците на Протогеров си сътрудничат тясно с ВМРО-Обединена, след смъртта на водача си много от тях се присъединяват към организацията.

Михайлов се бори с всички сили срещу сърбизирането на областта и дискриминирането на хората с българско самосъзнание. Следвайки целта си, той не се спира пред нищо и на практика превръща ВМРО в нелегална терористична организация. Най-знаковият „удар" на михайловото ВМРО безспорно е атентатът в Марсилия срещу сръбския крал Александър Караджорджевич. Той е организиран заедно с „Усташа" на 9 октомври 1934 г. 

Кралят е убит. След този акт и след деветнадесетомайския преврат новият министър- председател Кимон Георгиев се заема да ограничи влиянието на организацията, която на места (например в петричко) управлява почти автономно от държавата. Михайлов се оказва политически бежанец.

Иван Михайлов е вторият отдясно. Вляво от него е Йонко Вапцаров - бащата на Никола Вапцаров.

През Втората световна война Третият райх търси сътрудничество с Михайлов. Той обаче вече отхвърля предложението на Германия за създаване на независима македонска държава, тъй като предвижда изхода на войната. След края ѝ пътува из Европа, за да се установи в Рим, където се отдава на писателска работа. Неговите „Спомени" стават изключителен ценен исторически извор. Въпреки огромния му принос в борбата за правата на изстрадалите си сънародници от Македония с всякакви средства, който го прави и толкова спорна личност, в историята остава неговата скромна самооценка: „Аз съм българин от Македония".

Личността на Ванчо Михайлов много често е определяна като противоречива. А всъщност не е такава, защото всяко негово действие е последователно, водено от убедеността на силен и достоен човек в правотата му. За живота на Михайлов всеки има своята истина. Пътят му е изключително сложен и повратен, точно каквато е и съдбата на земята, за която се бори...