Ваклуш Толев: Да бъдеш, а не да имаш!

Г-н Толев, какво е да живееш истински? Днес съществуваме или живеем?
Винаги съм правил разлика между съществуване и живеене. Не може да бъдат равни, защото в съществуването стои пулсът на вегетацията, а в живеенето стои откровението на творческата сила, Подобието – диханието на Сътворителя. Шекспир в своя „Хамлет" поставя въпроса: to be or not to be – да бъдеш или да не бъдеш. За мен проблемът е по-друг – да бъдеш, а не да имаш! Живеенето е съзнание да бъдеш.
Не само в момента – цялата идея на човека в Еволюцията е да завоюва, да има, а не да изяви присъщността си, дадена му като Диханието на Бога. Той е трябвало да се разгръща, да овладява не само материални, но и някои от културните блага. Но когато дойде до идеята за своята екзистенция, за същността си, тогава човек трябва да се прости с идеята да имаш. За да може да се изяви! А това какво е? Това е вече да бъдеш. Трябва да бъдеш, а не да имаш! Тогава човек може да каже, че ще прави култура на Духа. Как да направи култура на Духа, когато материята е властна? И когато материята е обявена дори от доктрините на различните религии, че тя е злосторникът, че там, в нея, се е вгнездил сатаната. Учението Път на Мъдростта не може да приеме да пренася сатани в битието на третото хилядилетие. Човекът трябва да ги освободи с една друга голяма идея – че материята не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана. Когато одухотворите материята, вие правите една нова култура. Така, както Христос направи с Разпятието Си Голгота – направи победата на Духа над материята. Възможна ли е такава победа? Възможна е, защото тя ви позволява Възкресение. Така че идеята с екзистенцията да бъдеш ви създава предпоставки и акумулира енергиите, с които може да правите новата култура – одухотворената материя. И тогава нямате страх от това, което ще ви освободи, нямате страх от смъртта. Така трябва да се схванат нещата.
Това е въпрос на малко по-особена култура, която често наричат езотерична. Във всеки човек е вложена една висша духовна сила, на която са давани различни имена – „оренда" в прабългарската религия, „подобие" в християнството, „кундалини" в източните учения. Тази сила като вътрешен пулс извиква прираста не на ориентирането, а на познанието. Така че, когато тези енергии преливат, човек не може да каже, че умората на всекидневието е по-властна от благодатта.
Когато съвременник характеризира епохата, в която е живял, много трудно ще му признаят безпристрастието. Така е, защото повечето от анализите са върху това, което е било идеология. А идеологията винаги е посредственост. Но ако трябва да характеризирам епохата, в която тъй или иначе съм пребивавал, трябва да кажа, че духовната бедност е преобладавала в това, което иска да прави революция. А недораслякът не може да черпи слънце, за да отхрани плод. Не отричам революцията по принцип, но човек трябва да направи вътрешна, сакрална революция. Този, който още не е събудил духовната си сила, той винаги ще дава знаменател, който ще лишава числителя от стойност. Това е изпуснатата тайна на бъдещето, че чуждата вина не е наша невинност. Тогава нямаме нужда от прокламирано социално равенство. Ние винаги в историята сме имали благодатната възможност да нямаме отрицателя в лицето на плебея, тъй като българите никога не сме  институция на робство. Докато в някои големи държави е имало благородници и роби. Робът не всякога е удовлетворявал потребите си за култура, но е удовлетворявал социалната си потреба за равенство. И една Френска революция прокламира свобода, братство, равенство. Но уви! Свободата не е проблем на това да бъде дадена или извоювана, а е въпрос на лична поносимост. А когато робът ви дава свобода, тя винаги е в измеренията на робското му мислене. Френската революция прави своите действия срещу аристокрацията, но при отработена буржоазия. Докато в Русия пролетариатът направи своите настъпления срещу аристокрацията, без да има буржоазия.

Казвате вътрешна революция, но хората очакват някой да ги спаси отвън?
Това е плод на внушението, че Бог трябва да го търсиш вън от себе си. Когато дълбочината на човешкия ум не стига до този бог, който е в него, човек търси своето оправдание в легитимирания образ – държавника, духовника... Дали наистина монархът ще покани на трапезата си народа? За хората е голямо благоволение той да ги нахрани на масата, дори с илюзии. Затова имам една мисъл – с трохи тълпата винаги се храни, стои неяден хлябът на Живота.
Коя социалност? Тази от личности или колектив без личности, наречен общество? И кой път? На прехода, който се оказа улица? Идеята не е да създаваш само общество, а да изграждаш държава – както направи хан Аспарух. Той свари тук много славянски общества и племена, но без държава.
Трябва да се разбере, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове. Пътят на прехода ни не се определяше от идеи, а от оглозгани идеологии, които диференцираха обществото. Нужна е нова идея, учение за света, за социологията, за политиката, за културата – за да се направи епоха, къс от битието, а не поредното столетие.
Дали не сме в морален, нравствен и културен спад? Намалял ли е апетитът за духовна храна?
Човечеството не е навикнало да се променя. И тогава, когато са изчерпани енергиите на известни нравствени таблици, идва промяна, но хората не могат да я понесат. Много е лесно да се отрече наличният морал, но трудно е да създадете нов. Тази битка Христос я изживя и трагедията на християнството е там, че голяма част от старите морални постулати на юдейството и на някои други остатъци от мирови религии влязоха и в християнството. Христос излезе срещу колективното съзнание в идея за личност - за жалост точно това се загуби. В християнството личността се загуби. Когато искаш да смениш един морал, изглежда тежка битката. В третото хилядолетие обаче битката няма да е вече за нови морални стойности, а за знанието. Знаещият е повече от безгрешния.
Единственото нещо, в което не вярват – това е в себе си. Това е трагедията! Ако те вярваха в себе си, щяха да направят поведение на търсена култура. Те отиват в Европа, за да намерят прехрана, но не могат да намерят това, което Европа сама няма – там има цивилизация, но няма култура. Преди повече от 40 години Европа отиде в Индия да търси култура. Хипитата отидоха, и то с една грешна представа как трябва да търсиш културата на духа – да я търсиш, като отидеш дрипав. И се върнаха пък дрипави в душата си, защото в Индия на улиците не дават култури.

Как ще коментирате идеите за изучаване на религия в училище?
Когато вероизповеданието е като задължителна дисциплина, а не като вътрешна потреба, после, като узреят тези, на които е наложено, те се освобождават от него. Институтът трябва да смени възпитанието чрез морал със знанието, което още Адам се опита да направи. Опита се да знае, а те му казаха, че е грешен. В религиите стои доктрината на креацията, която е неподвижна. Отрича се законът на еволюцията, на прераждането, макар първите столетия на християнството да е изповядвано.
...Ние не можем в третото хилядилетие да влезем с това, което хилядилетия се изповяда и се нарича първороден грях. Не можем да го вземем! Не ни и трябва, защото по същина то не е верно. Това е една от най-тежките вериги, които заземяват човека. Защо трябва да оверижим човека в грях, който дори да му го сложим като първороден? Защо? Защото някой е имал смелостта да яде ябълката, плода на знанието. Змията, която всички я обявяват за злосторница, а в същото време тя е и мъдрост… Защото пак Христос ще каже: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъбите. В световната култура съществуват т.нар. формации на офистите, на змиепочитателите точно заради две неща: гъвкавостта и смяната на кожата, което е идеята за раждане и прераждане. Затова тя влиза в тезата за мъдростта. И тази змия се явява и казва на Адама и на Ева: Не, няма да умрете, а ще ви се отворят очите да познаете що е добро и зло, ще станете като богове. И когато те яли плода на знанието и им се отворили очите – виждат се в плът! Значи какво? Този, който слезе в плътта, във физическото поле на съществувание, трябва да има знанието що е добро, върху което са построени бъдещите религиозни формации за възпитанието му в отговорност за обожествяване.
Това е голямата тайна и Бог ги пъди и двамата с тезата, че са извършили познание за добро: да знаят що е добро и зло като привилегия на боговете... След това, Бог кога ги изгони, им казва: Те станаха като нас – Богове. Тогава се питаме коя е змията? Животинчето? Или тази Змия-огън, която наричаме Кундалини. Кундалини е Диханието на Бога, Бога в нас.
Тогава как искате да приема аз тезата за грешния човек!? Няма такъв! Има нееволюирал. И не мога да приема статута на постоянната стагнация на положението зло и добро… Няма зло, има нееволюирало добро.
Това, че човечеството в своята тенденция да се освободи от тези неща, ще срещне сериозна пречка в лицето на мировата култура. Преди няколко години аз поставих пред Обединените народи (ООН – Организация на обединените нации – бел. ред.) проблема за защита правото на Душата. Човекът е бранен и има право според Хартата (за правата на Човека) на живот – не можеш да му отнемеш живота. Грешката на културата е в това, че тя в живота вижда само битиейността на физическото поле. Няма по-далечно виждане. Когато искам защита правото на Душата, тя е в това – да не се употребява дума, слово, което убийствено действа върху неговата свръхмисъл, наречена Душа. Тази дума трябва да се махне от уставите на църквите и от гражданските законодателства.
Думата в религиите е „Анатема”, която в буквалния смисъл значи “проклятие и отлъчване”, а в социално-гражданския закон думата е „Враг”. Не може да имате враг, макар Христос не можеше да си послужи с друга дума, когато казва: Обичай враговете си. Защото Сътворителят не е създал само теб божествен, пък другия – вражески. Затова тази дума я смених със събожник, чиято ритмика създава хармония – не можеш да наречеш враг събожника си! Можеш да го научиш за грешката, която е направил, можеш да повишиш в него чувството на отговорност. Но не можеш да го наречеш враг.
И не може за това, че ти не искаш, или имаш друга вече яснота в поклонението си пред боговете, да те анатемосат, че не изповядаш определена религия. Личността е свещена. Индийците я наричат Пуруша – Мировото Същество, човек-Бог, и граничи с нашия иконен образ на Пантократора.
Историческата даденост свидетелства, че човекът се е променял – променил е косматата си дреха с фрак, променил е мисловния си процес от констатация и рефлекс за съхранение до творчество и себежертва. Променени са и нравствените таблици – от „Око за око, зъб за зъб" до „Обичай врага си". Следователно в бъдещето човекът ще трябва да се потърси в духовното си роднинство, защото всеки носи в себе си Диханието на Бога. Първото нещо, което виждам в бъдещия човек, това е идеята за свобода от себе си. Това е формула, която малко е смутителна, когато се чуе за първи път. Но ако не надмогнем себе си, не можем да направим нищо ново. Човекът не е даденост, той е едно предшествие, той е едно саморазвитие, той е едно достижение. За мен човекът е една бъднина, той е Бог в развитие.
Дефиниция винаги може да се каже, защото на старогръцки значи „софия“ – нещо, което е над очите (като доктрина на очите), нещо, което е над сърцето. Защото сърцето може да ви даде вибрация на усет и да приемете нещо така, както обикновено се говори – чрез вярата. А мъдростта е част от събудената духовност, която Бог е вложил във вас, макар че ви е поставил възможности да се ориентирате – създал ви е това, което се нарича зрение, създал ви е слух, създал ви е условия за усет. Но всичко това е в услуга на онова, което се нарича човек. А човекът носи един неизповядан заряд на Мъдрост, която може да го направи божествен.
Мъдрост винаги е имало, обаче Мъдростта като доктрина е нещо съвършено друго. Както Любов винаги е имало, Еросът съществува и в митологиите, и в реалността, но религия на Любовта създава Христос. Правда винаги е имало, но религия на Правдата създава Моисей. Така че Мъдростта като доктрина на посветените в името на извеждащия от човека вложен бог, е нещо съвършено друго. Иначе може да го преведете, както казвам, на старогръцки като кажете “софия”, или Сарасвати като кажете на индийски...
Странното за Мъдростта е другаде. Това е, че тя не е утробна богиня. Това е доказателство, че е изключение. Богинята на Мъдростта Атина Палада излиза из главата на Зевса, а не от утробата на Гея или на Хера. Това е странното. И тогава сами бихте казали: Да, наистина Мъдростта не е това, което земята ни дава, а каквото главата ни дава – тя се ражда от главата. Така че Мъдростта ще трябва да я търсим не в очите, които могат да видят що е правда; не в сърцето, което може да прояви милост или жестокост, а в будността на вложеното у нас Съзнание. Съзнание... А това е вече част от целостта на прозрението и тайната на вложеното ви предназначение. Любовта каза: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, но тя не можеше да каже „Бъдете божествени, както е божествен вашият Отец“. Мъдростта може да го каже. Защото тя стои над доктрините, които повелява Земята.  

Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г., в деня на Рождество Христово, в с. Поповица, Пловдивско. Приключва земния си път на 27 ноември 2013 г. в София.
Учи право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Изключен е през 1946 г. по политически причини. Престоява дълги години по лагери и затвори. Там пише поезия, драми, философски есета, учи немски, френски, английски… След освобождаването му завършва богословие в Духовната академия, София.