Спомен за Петя Дубарова - Невинна като детско своеволие

Една от най-добрите ни поетеси Петя Дубарова губи живота си на днешния ден преди 41 години - на 4 декември 1979 г. Не навършила 18 години, тя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

След изненадващата й и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Обвинението е по повод повредена пръскачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика. С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица български известни поети – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Банковски.

За да си спомним за нея и творчеството й ви представяме някои от стихотворенията й:

 

Невинна като детско своеволие,

аз връщам се от своето далече.

Едно червено кръшно главоболие

залива мойта топла синя вечер.

То кара ме чемширена, бръшлянена

да падна във нозете на стиха ми.

Приемат ме желана, но неканена

извивките на живите му гами.

 

И чувствам ли се сам-сама и ничия,

подмамена от мимолетна слава,

ранена от студени безразличия,

той властно, мълчаливо ме спасява.

 

Сърцето ми задърпва свойте корени,

изострят се и скулите ми меки,

със крачки, от умора необорени,

аз тръгвам по брадясали пътеки.

 

По гъвкавите релси на ръцете ми

той пуска свойте влакове червени,

а някъде на топло зад очите ми

узряват като гроздове вселени.

 

Вземете ги! Побързайте! Как хубаво

е с моите загадъчни вселени.

Изпийте със очите си вселените,

родени от стиха ми и от мене!

 

Защото като кръшно главоболие

минава мойта топла синя вечер.

Невинна, като детско своеволие,

аз тръгвам пак към своето далече!

И облак сивкав като миша дупка

пак погледа ми приютява тихо,

от мойта длан – разчупена черупка –

изтича въздух снежнобял и стихов.

Във чашите на моите зеници

се плисва нещо чуждо, непознато

и сиви, като мене тъжни птици,

пробождат ме с върха на свойто ято.

Но моят стих, от зима неизпръхнал,

ще метне на гърба ми свойто лято

и аз стихотворение ще стана,

от никого нечуто, неизпято.

Тогава ще се вмъкна във пиеса

на някоя от сцените, сияйна,

ще бъда най-безавторна, щастлива,

ще бъда просто малка тайна.

 

Ето ме днес съвършено разлистена.

Дяволска сила във жеста ми свети.

А във очите ми тайни и истини

врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.

Живо месо от издъхващо птиче 

ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,

за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.

Стига съм търсила — казах — наслуки.

И пожелах да ми станат орисници

всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,

нито с човешки съдби да играя,

а да гребете от мене и никога

да не ме изгребете докрая!

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.