Подкрепете ни!




Изкуство10 март 2020

Кой казва, че на света няма вярна, вечна любов?

70 години без великия Михаил Булгаков

Кой казва, че на света няма вярна, вечна любов?
На 10 март се навършват 80 години от смъртта на великия руски писател Михаил Булгаков (1891-1940), останал в световната литература с „Майстора и Маргарита", „Кучешко сърце", „Бяг", „Фаталните яйца", „Дяволиада", „Бялата гвардия", „Театрален роман"...

Нека си припомним някои негови непреходни мъдри мисли, както и за една от най-вълнуващите любовни сцени в историята на книжното наследство на човечеството.

• Никога и нищо не искайте! Никога и нищо, особено от тези, които са по-силни от вас. Сами ще ви предложат и сами всичко ще ви дадат!
• Този, който обича, трябва да сподели участта на този, когото обича.
• Щастието е като здравето: когато го има, не го забелязваш.
• Навсякъде успява този, който не бърза.
• Истината идва само чрез страданието...Това е вярно, бъдете спокойни! Но за това познание на истината, пари не дават, нито признание. Печално е, но е факт.
• На света има само две сили: доларите и литературата.
• Ръкописите не горят.
• На света няма зли хора – само нещастни.
• Писателят винаги ще е в опозиция на политиката, докато самата политика е в опозиция на културата.
• Да, човекът е смъртен, но това би било половин беда. Лошото е, че той е внезапно смъртен, ето какъв е фокусът!
• Съдите за някого по костюма му? Никога не го правете. Можете много да сгрешите.
• С теб говорим на различни езици, както винаги. Но нещата, за които говорим не се променят от това.
• Кой казва, че на света няма вярна, вечна любов? Да му отрежат гнусния език на този лъжец!
• Сами знаете, на човек без документи му е строго забранено да съществува.
• Никога не извършвайте престъпление. Доживейте до старостта с чисти ръце.
• Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите - никога!
• Достатъчно е да изпратиш човек под куршумите и той ще се превърне в мъдър вълк; на мястото на много слабия и в наистина трудни ситуации ненужен ум, израства инстинктът на звяра.
• Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно.

- Тя носеше отвратителни, тревожни жълти „цветя. Дявол ги знае как се казват, но неизвестно защо, те, първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното ѝ ролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите й.

Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.

И представете си, изведнъж заговори тя:

- Харесват ли ви моите цветя?

Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:

- Не.

Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?

- Нищо не казвам! - възкликна Иван и добави: - Умолявам ви, после?

И гостът продължи:

- Да, тя ме изгледа учудено и попита:

- Изобщо ли не обичате цветя?

Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.

- Обичам цветя, но не тези.

- А какви?

- Обичам рози.

Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох й ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.

Вървяхме така известно време, без да кажем дума, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме редом.

- После? - каза Иван. - Моля ви, не пропускайте нищо!

- После ли? - повтори въпроса гостът. - Можете и сам да се досетите - той избърса изведнъж с десния си ръкав неочаквана сълза и продължи: - Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно.

Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!
Впрочем тя твърдеше по-късно, че не било така, че сме се обичали, разбира се, много отдавна, още преди да се познаваме, преди да сме се виждали...

...Та тя казваше, че излязла този ден с жълтите цветя в ръце, за да я намеря най-сетне, и ако това не се било случило, тя щяла да се отрови, защото животът й бил пуст.

Да, любовта ни прониза мигновено. Разбрах го още същия ден, още след час, когато се озовахме, слепи за града наоколо ни, пред стената на Кремъл, на крайбрежния булевард.

Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се срещнем на другия ден пак там, на Москва река, и се срещнахме. Майското слънце ни светеше. И скоро, много скоро тази жена стана моя тайна съпруга.

Тя идваше при мене всеки ден, а почвах да я чакам още от сутринта. Очакването се изразяваше в това, че местех предметите по масата. Десет минути преди тя да дойде, сядах до прозорчето и почвах да се ослушвам кога ще хлопне вехтата вратичка. Колко странно: преди да я срещна, в нашето дворче рядко влизаше някой, направо казано, никой не влизаше, а сега ми се струваше, че целият град се е устремил към него. Хлопне вратичката, сърцето ми трепне, и представете си, точно срещу лицето си непременно ще видя през прозорчето нечий мръсен ботуш. Точиларят. Но кому в нашата къща е изтрябвал точилар? Какво ще точи? Какви ножове?

Тя минаваше през вратичката само веднъж, но преди да мине, най-малко десет пъти получавах сърцебиене, не лъжа. После, когато настъпваше нейният час и стрелките показваха пладне, сърцето ми изобщо не преставаше силно да тупти, докато внезапно и почти съвсем безшумно не се изравняваха с прозореца нейните обувки с черни велурени панделки, пристегнати с метални токи.

...Иван научи, че Майстора и непознатата се обикнали така силно, че станали просто неразделни..., че неговият гостенин и тайната му жена още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата съдба ги е срещнала на онзи ъгъл на Тверская и че са създадени един за друг завинаги.

Из „Майстора и Маргарита"

Спомен за Петя Дубарова - Невинна като детско своеволие Изкуство

Спомен за Петя Дубарова - Невинна като детско своеволие

След изненадващата й и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството

Уди Алън на 85! Изкуство

Уди Алън на 85!

Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден

Пандемията завзе и сериалите Изкуство

Пандемията завзе и сериалите

Създателят на This Is Us обяснява как коронавирусът и Black Lives Matter влизат с гръм и трясък в 5-и сезон

Хайде хапчета чудесни, никога да не порЕсна... Изкуство

Хайде хапчета чудесни, никога да не порЕсна...

На 14 ноември 1907 г. е родена най-нежната разказвачка на приказки Астрид Линдгрен

Най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря Изкуство

Най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря

Незабравими бисери от „Приказка без край" на Михаил Енде

Животът е като роял: бял клавиш, черен клавиш...капак Изкуство

Животът е като роял: бял клавиш, черен клавиш...капак

Михаил Жванецкий: Роденият да пълзи ще проникне навсякъде

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо Изкуство

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо

Важен въпрос е може ли човек да е щастлив и самотен?

„Винаги съм мразел този проклет Джеймс Бонд” Изкуство

„Винаги съм мразел този проклет Джеймс Бонд"

Отиде си Шон Конъри - една от легендите на киното от 20 век

Искам да живея като беден човек с пари Изкуство

Искам да живея като беден човек с пари

139 години от рождението на Пабло Пикасо

Ние не понасяме хора със същите недостатъци като нашите Изкуство

Ние не понасяме хора със същите недостатъци като нашите

Десетте най-често цитирани мисли от Оскар Уайлд

Ст. Стратиев: У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев. Изкуство

Ст. Стратиев: У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.

Българският модел е неунищожаем. С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада. Както ще бъде свършено и със самата Канада.

И нека бъде твоят край една усмихната мечта Изкуство

И нека бъде твоят край една усмихната мечта

104 години от трагичната кончина на Димчо Дебелянов