Във водещата тема от ноемврийския брой на Списание 8 ви представихме много от гледните точки към „Веда Словена". И ви обещахме още една - на фолклориста Николай Вуков. Ето че дойде и ред и за това.
Вече почти век и половина след своето издаване „Веда Словена" не спира да бъде обект на разгорещени спорове, научни хипотези и противоположни становища. Публикувана в първи том през 1874 г. в Белград, а впоследствие – през 1881 г. във втори том в Санкт Петербург, този именит цикъл от „български народни песни от предисторично и предхристиянско време" поставя огромно предизвикателство пред европейските учени в края на XIX и началото на ХХ век, като изправя в тежка и продължителна полемика едни от най-именитите специалисти по славянска филология, история и литература. Въпреки че още преди Първата световна война въпросът за истинността на този цикъл е до голяма степен решен в полза на преобладаващото мнение за това, че той е мистификация, и въпреки че през втората половина на ХХ век дебатите около „Веда Словена" видимо заглъхват, много от загадките, които публикуваните от Стефан Веркович песни поставят, не са намерили отговор и до днес. Поради това не е случаен и новопоявилия се през последните две десетилетия интерес към спецификата на този книжовен паметник и опитите някои възгледите за него да се разгледат отново, да се ревизират и да намерят съвременна интерпретация.
Ако Иван Гологанов като основен събирач на песните (и според привържениците на тезата за мистификацията на „Веда Словена" – техен съчинител) едва ли е имал ясно съзнание за значимостта на събрания корпус от материали, за Стефан Веркович като съставител и изследовател ценността от изнамирането, записването и публикуването на такива следи от прастарата култура на славяните е била безспорна. И наистина, със своите повече от 300 000 стиха в непозната преди ритмика и образност, с множеството препратки към древни митологични пластове, с идеята за съхраненост на една изчезнала назад във времето културна традиция и с предположенията, че в тези песенни форми са могли да се съхранят препратки и цитати от „свещените книги" на славяните – „Веда Словена" отваря широк хоризонт за въображение и интерпретация. Сборникът е възприеман не само дава възможност да се възстанови връзката със старата култура на славянските племена, но така също и да се потвърдят някои от популярните през XIX в. теории и хипотези за тяхно разселване от далечна Индия, за произхода на българите и за древността на техния език и култура, в много отношения съперничещи с тези в Древна Гърция.
Нещо повече, един такъв сборник, представящ поетически творения, съхранени в паметта на българите мохамедани, позволява да се лансира версията за възможността следите от древността да оцелеят и да се съхранят в различна религиозна, езикова и културна среда, независимо от настъпилите в продължение на векове трансформации. А с това – както за академичните учени, така и за краеведи и местни изследвачи – патосът да се издирват подобни скрити следи, съществуващи в понякога неподозиран контекст, намира нов подтик.
Имайки предвид всичко това, никак не е случайно, че появата на „Веда Словена" първоначално буди възторга на редица изследователи на славянската древност. Тази поява е предшествана впрочем от редица текстове, утвърждаващи първенствуващото място на славяните сред останалите древни народи – като се започне от обширните студии на Хердер през XVIII в. за славяните и тяхната самобитна култура, и се стигне до тезите на Шафарик, че славяните са най-старите племена в Европа и че илирите и траките също са славяни.
„Веда Словена" е търсена и очаквана, предварително подплатена с теории и исторически визии, опряна на твърдението, че славяните не може да не са имали в миналото могъща епическа традиция, подобна на индийските „Ригведа", „Махабхарата" и „Рамаяна", гръцката „Илиада" или немската „Песен за нибелунгите." В този смисъл появата на сборника е някак предусловена и – следвайки известната сентенция – ако „Веда Словена" не беше открита, тя със сигурност щеше да бъде измислена.
При наличието на оскъдни факти за тази далечна славянска древност обаче на помощ идват поетическите реконструкции, творческите възстановки и мистификациите. Това, което издирването на исторически сведения не може да набави, може да се попълни от полета на мисълта и вдъхновението, може да се удостовери с данни от устната традиция, а тя, както е известно, често е обект на подправяне и заменяне от творци с поетически дарования, за което отново имаме множество свидетелства в същия този XIX век.
Както е известно, още в първите години след появата на сборника, истинността на песните е подложена на съмнение, а скоро той е обявен за мистификация – позиция, аргументирана детайлно от учени като Луи Леже, Константин Иречек, Антон Попстоилов, Иван Шишманов и Михаил Арнаудов. Поддръжниците на тезата, че песните във „Веда Словена" са истински (а не плод на творческото съчинителство на „събирача" Иван Гологанов и на ловката комбинативност на неговия спонсор Стефан Веркович) също не са малко (например Албер Дюмон, Огюст Дозон, Измаил Срезневски, Кузман Шапкарев, Димитър Маринов и др.), но след многократни безуспешни опити да се намерят достатъчно конкретни доказателства за автентичността на събрания материал, те са принудени да отстъпят.
Макар и видимо приключен обаче, въпросът за характера на тези песни остава отворен и до днес. Сред възможните аргументи, че това е автентично устно творчество, съхранено до средата на XIX век, са както различни свидетелства за това, че нито Гологанов, нито който и да било друг би бил в състояние да съчини сам такъв огромен корпус от песни за кратко време; отделни записи и фрагменти от песни за Орфей, регистрирани от други изследователи в края на XIX и началото на XX век; сходства и общи мотиви и образи между песните във „Веда Словена" и други писмени паметници на източно-славянската традиция – някои от които неиздадени, но налични в руски и западни архиви. В подкрепата на тезата за истинността на тези песни е и състоянието на самия материал в сборника – разпадащ се, разнороден, с множество смесвания на имена и мотиви, сам по себе си свидетелстващ сякаш за етап на разпад на дълготрайна във времето традиция.
Същевременно обаче факт е, че ако е съществувало, това фолклорно наследство не е било предадено на поколенията след това, песните не се откриват по-късно във фолклора на общностите, където се твърди, че те са записани, а наследниците на тази устна традиция нямат запазени в паметта си дори фрагменти от песните, които Гологанов бил записал. Усилията да се открият някои от певците, от които Гологанов твърди, че е записвал песни, се оказват напразни, а няколкото мисии за издирване на други такива песни в районите, където той е правил своите записи, са неуспешни.
Нещо повече, в песните не се открива връзка с останалите дялове от фолклорните традиции на помаците. В тях не само отсъстват имена, свързани с ислямската религия, но фигури от християнската образност (св. Георги, небесни воини-ангели, бог Коледа и пр.) се редуват с персонажи като Вишна, Друида, Злата Мая, Жива-Юда и пр. Това, което за Веркович и неговите привърженици е знак за старинност и неподправеност на записаните в сборника песни, за неговите критици е доказателство за компилативност, съчинителство и авторски, а не фолклорен характер на песните. Допълнителен аргумент в подобна посока е, че в местните фолклорни практики и словесни традиции на районите, където е записана „Веда Словена" не могат да се открият почти никакви следи от това, което е представено като културен пласт в сборника, а тази изолираност на „ведическата традиция" поражда сериозни съмнения за нейната автентичност.
Дори и да приемем „Веда Словена" за мистификация обаче, това ни най-малко не обезценява нейната стойност като културен факт, който е бележит пример сред серията други мистификации от периода на европейския романтизъм, а за редица изследователи е закономерен елемент от културното възраждане на малките народи на картата на Европа. Превърнала се в повод за дебати и ожесточени спорове между интелектуалци в продължение на няколко десетилетия, „Веда Словена" е показателна за значението на митологическите реминисценции в опитите да се реконструира дълбоката древност, както и за ролята на подобни културни свидетелства в процесите на изграждане на национални идентичности в края на XIX век. Тя е израз на това, което един от най-изтъкнатите апологети на панславизма, словашкият поет Ян Колар (1793 – 1852), възкликва десетилетие преди нейната поява: „Дай Боже да мога да посетя „Перуновата планина" [Пирин] в Македонотракия, между Струма и Места! Така се надявам, че там ще намерим ако не нещо по-старо, то барем оригинален текст от Кирил и Методия." Макар и сам да не успява да направи това посещение, очакването на Ян Колар за изнамиране на подобни старини в този край на Балканите се осъществява по своеобразен и до голяма степен парадоксален начин във „Веда Словена". А това – имайки предвид също последвалите дебати и издирвания за нейната автентичност – е допълнително свидетелство за вложените очаквания и голямото културно значение на Верковичевия сборник.