Лъкардия

Как един дървен клон, вързан с въже, се превръща в емоция и източник на чист, неподправен адреналин

Има ли нещо по-просто – огъната пръчка, завързана в двата края с въженце, с чиято помощ се засилва напред друга пръчка... Не всичко просто е гениално, но обратното е абсолютно вярно. Лъкът е страст, емоция, адреналин. Създаването му може да се превърне в приключение, а стрелбата с него бързо те кара да се върнеш в детството, или пък да се „преселиш" в Дивия запад. Но можеш и да откриеш дълбока философия. Представя ни я майсторът на лъкове Константин Ковачев, който през последните години създава със собствените си ръце десетки изпипани оръжия и показва на много млади и големи невероятния им чар.

Джипът ни Renegade все едно е насред прерията, толкова е сухо и тихо. Няма койоти, нито индианци, мъдро пушещи от лулата на мира, и все пак отиваме към дивия запад. Да, в Западна България сме, катерим се по витошките склонове, а дивото ще дойде от това, което ни предстои. 

Константин Ковачев сваля от багажника на колата си дългите по около 2 м пръчки, които скоро ще се превърнат в истински оръжия, готови да запратят стрелата с безпощадно остър връх на стотици метри. Константин е сред малцината професионалисти у нас, които създават от суровото дърво дълги лъкове от английски тип, с които организира стрелби, тиймбилдинги, дава уроци на желаещите да се научат на този грациозен спорт.



Заставаме недалеч от отвесния рид, който ще спира стрелите ни. Константин ми показва как се хваща лъкът, изправям гърба, вдигам лакътя нагоре, пускам стрелата... и тя полита далеч, далеч от целта. Но през следващите десетина минути бързо напредвам и няколко пъти острието промушва хартиената мишена, зад която се крие дунапрен. Толкова се заигравам, че като малко дете започвам да повтарям: още само една стрела. Не ми правят впечатление дори раничките, оставени от гъшето перо на края на стрелата, след като високомерно съм отказал предложената ръкавица. Значение имат само 3 неща: лъкът, стрелата и мишената отпред...

Лъкът и стрелата 
интимно

Ето че все пак съм успял да се откъсна от играта и вече слушам увлекателните истории на майстора на фини оръжия. Философията, която той им приписва, ги прави още по-символични. „Какво е лъкът? Разгледайте го – пръчка, парче дърво. Става да ударите някого, но не и да изпълни предназначението си, нужна му е тетива. Нещо, което да свърже двата края, да го огъне, да го напрегне. Това не е „сгъване" като признак на слабост, а начин да се акумулира кинетичната енергия, необходима за изстрела", въвежда ни в темата нашият събеседник.

„Да, за връзките говорим. За тази ни потребност да бъдем реализирани, „готови", „огънати" да покажем пълния си потенциал. Тетивата… е в женски род. Не мислете, че е инертна – тя се разтяга, защото лъкът се опитва да се изправи, да възстанови първоначалната си форма. Вече имаме двойка – лък с тетива. Изглеждат страхотно, нали! Как се намериха тези двамата. Как само тетивата е прегърнала силните му рамене, а той прехласнато гледа източената ù линия... И липсва само стрелата. Лък без стрела е като камбана без език, не може да прави това, за което е създаден. Трябва нещо да се роди от съюза. Именно цялата тази символика, като най-важните неща в живота, особено ме привлече към лъковете", разказва Константин. 

Те ти, булка,
тетива

Захванал се с това нестандартно хоби случайно. Един ден решил да направи на малкия си син лък, с който хлапето да се забавлява, заровил се в интернет за повече информация... и не спира вече повече от 15 години. Синът му отдавна е пораснал, но хобито да създава древните оръжия вече е станало за него почти втора професия.

След много четене и безброй проби и грешки Константин се е превърнал в самоук майстор. От самото начало решил, че ще работи само с естествени материали. Специализирал се е в конкретно направление: лаишки може да ни се стори, че лъкът, като най-простото „стрелящо" оръжие, не би могъл да има много разновидности, но се оказва, че не е така. Почти нищо общо няма между турските лъкове, между тези, които са били типични за някогашните конни народи, и дългите оръжия, с които си служели английските стрелци през 100-годишната война. Именно на тях се спира Константин. Вече е създал над 80 лъка, някои от които е продал, а с други сърце не му дава да се раздели. Изработката на хубав лък струва между 400 и 450 лв. От ключова важност е дървото. Нашият майстор предпочита бряст, но през последните години в Европа този красив дървесен вид страда от болест, която почти го е унищожила. Затова ползва акация или ясен, както и вносните маклура, тис и ипе. Стрелите се правят от смърч или издънките на леската.

Понякога, когато дървото се огъва по-трудно, Константин залепва отпред пластинка от бамбук или сурова ярешка кожа. На професионален език това се нарича „бекване" – подсилване на пръчката. Истинските майстори обаче го избягват и поетично казват, че бекват с чист въздух.

Укротяване 
на опърничавия

Това, което Константин особено харесва в работата си, е, че всяко нещо създава сам. Когато уцели мишената, знае, че заслугата е изцяло негова, а пропусне ли, е свободен да търси вината отново в себе си. Само два са факторите, за да се получи хубав лък: дървото и създателят му. 



„Лъкът се огъва, тогава гръбчето му е подложено на напрежение, а вътрешната част - на компресия. Ако „товарът" не се разпределя равномерно по цялата дължина, се получава слаба брънка във веригата и лъкът се чупи", разказва майсторът. Ето защо се работи много бавно, като се щади дървото. На английски терминът за този процес е същият като за обяздване на диви коне. Въпреки огромното внимание, с което Константин твори, и на него му се е случвало два пъти да счупи лък. За да се справиш успешно, са нужни много знания: по физика, химия, дизайн, за съпротивлението на различните материали, относителното им тегло, както и опит, и умения, казва майсторът. 

Много от лъковете си Константин е намерил като дървета в гората. Първо ги отсича, после забива дървени клинове, за да се освободи напрежението, и ги оставя да съхнат – обикновено около един сезон. Обрамчват се на банциг и след това Константин взема брадвичката си и една твърда пила за конски копита. И се почва здраво потене, сваляне и огъване. „Опитвате се да го огънете, то не ще, а на вас ви се иска. Точно тук са нужни умереност и търпение", обяснява процеса Константин. 

Идеалният английски лък се прави по мярка. Добре е дължината да е колкото ръста. Взема се предвид и силата на бъдещия собственик, защото е нужна различна тяга за опъването.



Не по-лесна е изработката на стрелите, които трябва да са фини, идеално прави – ако ги търкаляте по равна повърхност, не бива да се чува никакъв звук. С помощта на приятел Константин създал машина, в която слага дървения материал и тя го „остъргва" до зададения диаметър. Важно е в дървото да няма напречни жили, които биха я направили лесно чуплива. Единствено остриетата той внася от САЩ, тъй като не е намерил у нас майстор, който да ги създава калибровани и с точната форма. Стрелите завършват с малко щифтче, което помага да се задържат на тетивата до момента на изстрелване.

Дървото 
си почива

Ако е направен както трябва и се полагат нужните грижи, един лък може да издържи десетилетия. Първият, който Константин е изработил преди 15 години, също е „боеспособен". Когато не се използва, тетивата се отпуска от единия край, лъкът „си почива" и възстановява формата си.

Тъй като стрелата не минава през центъра, а встрани, полетът ù не е праволинеен. Ето защо стрелите се правят според лъка, с който ще се използват – подбира се гъвкавост според силата на оръжието. 

„Гледам по филмите някаква страшна битка и изгубилата войска седи набодена със стрели, докато победителите триумфално си отиват... Абсурд. Как ще си оставят стрелите?! Те се правят толкова трудно, винаги са ги събирали от бойното поле."
По време на Втория кръстоносен поход в армията на Саладин всеки стрелец бил придружаван от 20 камили с по 4 коша стрели. 

Англичаните през Стогодишната война пък можели да изстрелват по 15 стрели в минута! „Представете си 5000 души да стрелят 10 минути. Не облак ще се получи, а където падне това нещо, дълго време трева няма да никне..."

Силата на лъковете се измерва в килограми – тетивата се опъва и този показател се следи лесно. Най-мощният лък на Константин е от 50 либри (всички мерни единици в този бранш идват от Англия), което се равнява на около 20 кг. Някогашните английски стрелци опъвали лъкове от по 140 либри! „Били са много силни, но също така не е учудващо, че сега археолозите намират много останки на хора с тежки гръбначни изкривявания – правели са нечовешки тренировки, за да развият такава сила. Запазен е декрет на Хенри VIII, според който всеки мъж е длъжен в събота и неделя да се учи да стреля - няма беритба, няма коситба. Друг декрет казва, че не се счита за убийство, ако, докато стреляш, между теб и мишената мине човек. Смятайте колко хора са избити заради това – случайно минала ревнивата жена...", припомня още любопитни факти от историята майсторът на лъкове.

Друга интересна идея имали индианците – увивали на върха на стрелата сухожилие, благодарение на което над водоем стрелата подскача като жабка. Така, целейки се в патицата, няма нужда да преценяваш височината и параболата, а само посоката в едно измерение.
 
Стрелата 
на времето

„Защо в американския отбор по стрелба с лък няма нито един индианец?" – шегуваше се наскоро приятел, гледайки олимпийското състезание. Може би една от причините е, че лъковете, с които се правят спортни състезания, повече се доближават до огнестрелно оръжие. Използват високи технологии, скъпи части, които ги правят по-скоро футуристични машини за изстрелване на стрели. Тетивата дори не се държи с ръка, а се отпуска със специални спусъци.

Понякога е и трудно да се възстановят старите технологии. Когато е бил победен от огнестрелните оръжия, дълго време лъкът бил забравен и едва през последните десетилетия ентусиасти преоткриват магията на този спорт.

За лъковете от времената на Първата българска държава се знае, че приличали на днешните унгарски конни прототипи. Но по-назад не можем да се върнем, за да научим що за оръжия са ползвали по-ранните цивилизации по земите ни. В историческия музей във Варна можете да видите златни предмети на 7000 години, за някои от които се твърди, че са служили като крайчета на лък. Според Константин обаче е трудно да се намери и докаже връзката с точно това оръжие.
 
Тъй като дървото се разпада от времето, много малко са археологическите свидетелства за лъковете през различни епохи. Средновековните образци са възстановени по картини – но това е трудно и неточно. Затова днешните ентусиасти се радват на всяка находка – една от най-важните е „Мери Роуз" - бойният флагман на Хенри VIII. Тъй като потънал на сериозна дълбочина, където убиващият дървото кислород не стига, корабът успял да съхрани в трюма си 130-140 абсолютно запазени лъка.

Що се отнася до индианците, които всички асоциираме с това оръжие, и за тях дълго време е била изгубена тайната как са създавали лъковете си. В края на миналия век, след всички неволи на колонизацията, на практика не останал жив човек, който да пази традицията. До 1911 г., когато в калифорнийско градче се появява мъж, като че ли излязъл от друга епоха. Оказва се последният индианец на Северна Америка, запазил непокътнат опита на предците си. Наречен Иши, той дава на науката море от информация, включително за лъка и стрелите (подробно четете тук).

Стреляй,
куме!

Стрелбата с лък е олимпийски спорт, но всеки би могъл да стреля за удоволствие и без дълъг курс. Някои свикват бързо да държат оръжието, други по-трудно се „пречупват", показва опитът на майстора. 

Важно е в началото не толкова да се опитваш да уцелиш, колкото да свикнеш със стойката. Понякога неточностите идват и от погрешните представи от любими филми. „В старите версии на „Робин Худ" той изстрелваше две стрели, които уцелват двама души, просто да си умрете от смях. В други филми съм виждал лъкът да се държи на обратно – ако наистина стане така, той ще се счупи! Но има и противоположния пример – в нашумелия сериал „Игра на тронове" един младеж учеше момиче да стреля с лък и ù даваше изключително точни наставления, бях впечатлен", обобщава Константин.

Като че ли по-лесно се учат жените, защото са отворени към съвети. Мъжете опитват да прилагат опита от казармата, а при лъка няма мушка и мерник. Стреляш инстинктивно, както се хвърля баскетболна топка.

Лъкът е чудесно забавление за хлапетата. В търсене на начин да запази за по-дълго вниманието им, Константин заменя мишените с балони с бонбони, които се пукат и разпръскват лакомствата. 
Как ще се забавляват работните колективи пък, майсторът на лъкове обсъжда със специалистите по човешки ресурси. Някои имат не особено оригинални идеи – като да сложат снимка на шефа на мишената. „Той се прави, че се смее много, ама не му се получава. Това са хрумвания на ейчарите, които ги ползват, за да видят и той как реагира, и другите", казва Константин.

Сбогом 
на оръжието

Той е повече от внимателен при тиймбилдингите, защото дава оръжия в ръцете на хора, които не са свикнали да ги използват. Взема превантивни мерки, но... понякога се случват инциденти. Веднъж Константин подредил служителите от една фирма в Пасарел в по-голям двор. Домакинът бил мераклия, погрижил се за уюта им, нагостил ги хубаво. В другия край на двора си гледал доволни кокошки, всяка имала име и се радвала на уважение. 

Мишената била на 7-8 м, повечето хора подхождали плахо... докато един от стрелящите, при това вегетарианец, пуснал стрела, която полетяла силно, остъргала самотно ябълково дръвче, изменила траекторията си, прелетяла още 30 метра, минала през решетката на кокошарника и... се оказала фатална за една от обитателките му.

Голямо удоволствие за Константин е да стреля със свирещи остриета – стрелите свистят, политайки и връщайки се на земята след висок полет. Веднъж решил да покаже упражнението на широка поляна в Калофер. Неочаквано се извил вятър и понесъл тежката стрела право към пъплещата на близкия път кола, пълна с хора. „Ще мине през ламарините като нищо и няма какво да направиш! Замръзнах, следейки траекторията ù... и тя кацна шумно на два метра от колата. Стрелата тежи 26-29 грама, но лети с 230 километра в час, което я прави сериозно оръжие", допълва нашият събеседник.

Най-голямата дистанция, на която той е пращал стрела, е 220 метра, вероятно е възможно и повече, но не са много местата у нас, където пространството го позволява. 

„Тук не е важно непременно състезателното начало. Съприкосновението с лъковете и стрелите, както и самата стрелба, зареждат с положителна енергия и хармонизират неспокойния градски дух, прехвърляйки мост между нас и древните ни предци." Е, в това се убедихме сами. Магията работи...


Атлатл: дядото на лъка

Ако лъкът ви се струва семпло оръжие, ползвано от древните... пропускате едно много интересно звено. Атлатл е нещо като неговия индиански прародител. При него по-дългата стрела се изхвърля само с помощта на леко издълбана пръчка, която влиза в ролята на катапулт. Константин има три атлатла, подарени му от американски майстор, които включва в тиймбилдингите. Макар да изглежда примитивно, това оръжие съвсем не е за подценяване – майсторът познава хора, които са свикнали да ловуват с него зайци на разстояние от над 40 метра!
ПОДОБНИ СТАТИИ

 

Излекувай тялото и духа!

В Аюрведа клиник Лъки Банско повече »

Събития
 
 
0

Заекът на Дюрер за 7 часа на показ

Малък полски заек, Албрехт Дюрер, 1502

На 1 октомври Виена ще отвори 130 музеи за през нощта повече »

Събития
 
 
0
Разплащателни карти
Защита за онлай разплащане