НаукаМарк Богославский* / 25 януари 2016

Не го харесваха само сталинистите и снобите

78 години от рождението на Владимир Висоцки

...На този отцепник и неудачник още приживе се падна фантастичен всенароден успех, какъвто не са вкусили в живота си нито Пушкин, нито Некрасов, нито Есенин, нито Твардовски.

Къде е тайната на този небивал в историята на руската художествена култура успех на актьор без звание, лишен от достъп до официално разрешената естрада, самодеец, когото маститите поети не бързаха да приемат в колегията си?

Снобите, гнусливо стискайки носовете си при най-малкото подухване на ветреца на живата реалност, съдят за този или онзи поет манипулирайки със стандартни естетически формули, изтръгвайки твореца от неговата персонална човешка неповторимост, от биографията му и (което е особено опасно!) от неговата епоха.

...Висоцки живя и твори в епохата на здраво затворените усти. Как той успя да изкрещи с цяло гърло така, че да чуе целият Съветски съюз за най-страшния заговор, за който говореше под сурдинка цялото народонаселение на СССР и да не отгърми към ГУЛАГ? И повече от това – да прелъсти в известна степен определена част от съветската номенклатура и даже кагебешниците?

Не е ли заради това, че този огромен разлом, минаващ през сърцето на поета, вече беше успял незабелязано за съвременниците да разцепи държавния монолит на СССР?

...Висоцки се обърна към многомилионната аудитория във време, когато аполитичната на пръв поглед технологична революция започна да носи своите твърде тежки и горчиви за властите, но сладки за демократичните низини плодове. На мястото на такива форми за народна самоизява като вицове, частушки, уличен фолклор, на мястото на такива начини за интелигентско съществуване като слушане на заглушени станции, четене на самиздат и тамиздат, дойде всемогъщият, непризнаващ никакви граници и цензура магнитиздат.

Преки предшественици на Висоцки бяха Окуджава и Галич. Но тяхното творчество беше адресирано не толкова към простолюдието, колкото към десиденстващата и хипарееща се интелигенция. Висоцки, вървейки по стъпките на Пушкин, Некрасов, Есенин, Маяковски, направи невъзможното досега: адресира песните си до работягите и младшите научни сътрудници, до студентите и академиците, завполитотделите и бунтарите, до младежите и старците, до разнокалибрените началници, до големите и малки комсомолски функционери и черноборсаджии, до редниците и офицерите – до цялата Матушка Русия.

Висоцки не можеха да го дишат само две категории от народонаселението – твърдоглавите сталинисти и естетстващите сноби. Сталинистите ненавиждаха Висоцки заради неговия храбър, необуздан, агресивен, бесен антиконформизъм, от който лъхаше на върл антисъветизъм.

Снобите виждаха във Висоцки нарушител на елитарната естетическа конвенция, не можаха да му простят издевателството над всички естетски приличия. За снобите Висоцки, поетът от най-висока професионална класа, беше жалък дилетант, недодялан самодеец... Изкарваше ги от равновесие органичната спойка на поетическия глас на Висоцки с физическия му глас.

...Висоцки хвърля в бой режещи слуха и душата алитерации, разтяга не толкова гласните, колкото съгласните (неговата запазена марка!).

Звукът за Висоцки не е просто форма, под която съществува думата, още по-малко – елемент на украса. Това е инструмент за изразяване на поетическата мисъл, емоционалната енергия на поета. Това е начин да съдереш кожата на вътрешния свят на поета и да оголиш сърцевината, жилите, нервите, мускулите...

...Ще ви предложа да направите следната маневра: с усилията на вашето въображение си представете, че Висоцки е доживял до наши дни и си задайте въпроса: как би възприел поетът „прелестите" на новото време, дошли да сменят задушаващите всичко живо, енергично и красиво кървави „прелести" на сталинизма? А именно: възкачването на трона на руското национално битие на Светия Дух на Търгашеството и произтичащите от това ново царстване феерични успехи на шоу-бизнес-културата, разгулът на средневековното православно мракобесие и масовото фарисейство, сътворението на гърмящата смес от демократична демагогия и комерсиалното унищожаване на свободата на словото.

Щеше ли да ликува поетът, да танцува от радост? Или би се хванал за главата?

Убеден съм, че много преди перестройката, разсъждавайки за съдбините на своето грешно, но любимо до болка Отечество, Висоцки е предчувствал, че ще се налага да се избира не между двата варианта на доброто, а между две рзновидности на злото.

...Все още по инерция се възхищаваме на Висоцки, опитваме се да разгадаем, да напипаме, да оценим видимите и невидими пружини на феноменалния му творчески успех, а междувременно младото поколение вече е започнало съдебен процес по делото срещу Владимир Семьонович Висоцки.

Впрочем, на съд е даден не само Висоцки. Съдят всички признати герои на изминалата културна епоха. Забавно е до болка: амбициозните лилипути са организирали грозно, безпощадно съдилище за Гъливерите...

Юмрук в слънчевия сплит на Висоцки ще забият и бягащите пред влака днешни авангардисти. Видите ли, трябва да преместим Владимир Семьонович в архивите: старомоден е, грешен с примитивизъм и безвкусица. Все още добруващите сталинисти също ще насипят въглени в инквизиторския огън. Няма да простят на Висоцки огромния му принос в разрушаването на сталинстката държавност.

И в този (нашия) свят Висоцки го чака съдбата на низвергнатия, участта на отровения вълк.

______________________________________________________

* Марк Богославский е автор на пет сборника със стихове и статии, бил е учител и преподавател в института по култура в Харков. Негови стихове и поеми са публикувани в изданията „Юность", „Новый мир", „Литературная Грузия" и др. От 2000 г. живее в Израел.

Из есето "Към спора за Висоцки" (2006)