„Не казваше България, а Майчица България...“

Христо Проданов (24 февруари 1943 – 21 април 1984) е български алпинист и планинар, първият българин, стъпил на осемхилядник – Лхотце (8516 м, през 1981 г.) и първият, изкачил Еверест - през 1984 г. Загива, спускайки се обратно към базовия лагер на 22 април. Посмъртно е награден с ордена „Герой на Народна република България". Той успява да достигне сам Еверест, без кислороден апарат, по най-трудния и дълъг път – западния (непалски) склон, наричан още „Жестокия път", като изкачва върха от базовия лагер за 33 дни – рекорд за този маршрут.

За Христо алпинизмът беше екстремна авантюра. В нея той залагаше всичко докрай. Като българин, той смяташе че ние, българите, можем да бъдем на нивото на най-добрите в света. Парапетите, тежките експедиции, многото участници, бутилките с кислород, лагерите – всичко това беше за куфарите. Така той наричаше някои от богоизбраните в националния отбор по алпинизъм. Не само по отношение на алпинизма имаше такъв краен мироглед, но и във всяка сфера на живота. Имаше идеи за някаква непробиваема от базука стомана, на която търсеше формулата. Човекът беше инженер металург. За него българин означаваше нещо много. Не само там някакво си гражданство.

Въобще голям мечтател. Никога не казваше България, а Майчица България. За ангел или светец не ставаше изобщо. Тези които го идеализираха след смъртта му, не бяха прави.

Палеше се лесно Христо Проданов, вярно е. Говореше рязко, без заобикалки, и не обичаше ударите в гръб. Лош или добър, този българин беше явление в нашия планинарски свят. Самото му влизане в заслона предизвикваше емоции и разговори между нас, обикновените хора.

Христо Проданов е много сложна и комплексна личност, пълна с вътрешни противоречия. Не може да се охарактеризира с няколко изречения.

За Христо Проданов са изписани и изговорени страшно много приказки. Най-често глупости. Едните - от хора, които даже не са го познавали. Другите - предимно от завистници, за които Христо беше (и макар и мъртъв, все още е) това, което те биха искали, но никога не са могли да бъдат. Преживял бе изключително тежко детство и юношество. Но не беше попаднал в категорията на рецидивистите и престъпниците, за които трудното детство е обяснение и индулгенция за всичко. 

Той притежаваше невероятна амбиция за изява. Бе търсил реализация в крайно трудни области - бокс, алпинизъм. Един от треньорите му - легендарният Стоян Ацев, смяташе, че когато Христо е предпочел алпинизма, българският бокс е загубил една машина за победи на ринга: заради котешката пъргавина и повратливост, фантастичното чувство за време и разстояние, но главно заради инстинкта му на победител, с който смазва психиката на противниците си. Не знам някой да е имал смелост да приказва по негов адрес, освен зад гърба му. 

Покойният професор от катедрата "Металургия" на Висшия химико-технологически институт Христо Еринин пък казваше, че не е срещал друг човек, който да е носил с успех две толкова тежки дини под една мишница - изучаване на трудна инженерна специалност и занимания с изискващ пълно посвещение спорт. Получил и получаващ до края на дните си много удари, от тези, най-подличките - в гръб, той беше изключително придирчив, често подозрителен в контактите си с хората. 

Много трудно скъсяваше дистанцията между себе си и околните. Но повярваше ли на някого, му ставаше приятел завинаги. Христо, който буквално се разхождаше по памирските седемхилядници, е бил обявяван за "неспособен да се приспособява към височината" от най-големите тогавашни "авторитети" във физиологията и спортната медицина, от треньорски съвети, от безхаберници с научни титли. Той е феномен в световния алпинизъм от ранга на Райнхолд Меснер, Дон Уилънз, Йежи Кукучка, Дуугъл Хейстън, Ерар Лоретан, Кшищоф Виелицки, Дъг Скот, Войчиех Куртика - заради природните си заложби, качествата си на изключителен катерач по скала, сняг и лед и психиката си на терминатор - Христо беше изключителна индивидуалност. И изключителен индивидуалист - както гореизброените. 

А и кой от най-големите в дадена област не е такъв? 

Но беше вкаран в схема, в която някой беше решил, че главното са "колективизмът", "съветският опит" и прочие нелепости. Тъкмо тук е разликата между Христо Проданов и, да речем, Райнхолд Меснер, когото Христо беше задминал като флагче на Френе през 1969 г. През целия си живот и до днес Меснер следва вътрешния императив да се доказва пред себе си и да търси границата на собствените си възможности. Христо беше принуден да се доказва пред другите. Това е ключът към драмата на неговия живот. Беше принуден да живее в общество с извратени критерии за оценка на хората и постиженията им. Което не се примирява с факта, че някой е личност. Което лицемерно връчва награди, а тайничко кипи от завист и насърчава клюките и ровенето в мръсното бельо. Всъщност Христо Проданов не се нуждае от адвокатстване.

Той е част от историята на българския и световния алпинизъм. И от историята на България.

* Този текст е публикуван преди 7 години във Фейсбук, на страницата, посветена на големия български алпинист Христо Проданов. Компилиран е от публикации на Румен Дамянов във „Вертикален свят" и на Петър Атанасов във вестник „Стандарт" от 20 април 2004 г.