За теб, Аврора, бих пълзял по земята!

Нежно, небесно същество, почти чуждо за нашата земя, Шопен изпитва ужас от шумните спорове, небрежното държане и най-вече от скандала. Негова любима обстановка е един великолепно мебелиран салон с красиви, благородни, музикални жени, готови да изслушат в полумрак едно ноктюрно изповед. Той обича да унася благородната си аудитория в дълбоко съзерцание, а след това да я съживи внезапно с героични чувства, възпявайки мъченицата Полша. По политически убеждения Шопен е консерватор; в любовта е нежен и стеснителен. Непостоянните платонични увлечения подхождат на слабия му темперамент. Изобщо твърде нещастен човек, чийто живот е „невероятен дисонанс".

Това са думите на Андре Мороа, с които той описва великия полски композитор Фредерик Шопен (1 март 1810 г. - 17 октомври 1849 г.) в романа си „Жорж Санд". Историята на почти десетгодишната нежна връзка между писателката с буен нрав и деликатния музикотворец е сред най-романтичните в световната съкровищница на любовта. В деня, в който светът чества 207 години от рождението на Фредерик Шопен, избрахме няколко автентични пасажа от дневника на великия композитор, както и от писма на приятелката му Жорж Санд. 

„Ние сме излезли от ателието на прочут майстор, някакъв своего рода Страдивариус, който не се явява вече да ни настрои. Несръчните ръце не умеят да изтръгнат от нас нови звуци и по липса на изкусен музикант ние ги подтискаме в душата си…"

„Видях я три пъти. Тя ме гледаше втренчено в очите, докато свирех. Музиката беше малко тъжна. „Дунавски легенди“; сърцето ми танцуваше заедно с тях в моята родина. А какво говореха нейните мрачни, странни очи, които не се отделяха от моите? Облегната на пианото, тя ме замайваше с пламенни погледи… Наоколо цветя. Сърцето ми бе пленено! Видях я още два пъти оттогава… Тя ме обича… Аврора — какво прекрасно име!"

„Казват ми, че съм по-добре. Кашлицата и болките престанаха. Но дълбоко в цялото си същество чувствувам болка. Очите на Аврора са забулени. Блестят, само когато свиря; тогава светът е светъл и прекрасен. Моите пръсти се плъзгат леко по клавишите, нейното перо лети по хартията. Тя може да пише, като слуша музика. Музика отгоре, отстрани, тиха Шопенова музика, ясна като любовни слова. За тебе, Аврора, бих пълзял по земята! Нищо не би ми се сторило много, готов съм да ти дам всичко! За един поглед, една ласка, една усмивка от тебе, когато съм уморен. Искам да живея само за тебе; за тебе искам да свиря нежни мелодии. Няма ли да бъдеш прекалено жестока, скъпа моя със забулените очи?"

„… моите ръкописи спят, а аз не мога да спя, само кашлям и отдавна покрит с пластири, чакам пролетта или нещо друго… Утре заминавам за тоя чудесен манастир на Валдемос, за да пиша в килията на някой стар монах, който може би е имал повече огън в душата си от мене и го е потушавал, потушавал и гасил, защото го е имал напразно. Мисля скоро да ти изпратя моите прелюди и балада…"

„От три месеца вече не сме си писали нито дума: не зная какъв ще бъде изходът на това охладняване. Аз не ще направя нищо нито да го влоша, нито да го прекратя, защото нямам никаква вина, а вината на другите не ми вдъхва лошо чувство; но не мога, не бива и не искам да изпадам отново под скритата тирания на човек, който желае с постоянни и често пъти твърде дълбоки убождания да ми отнеме дори правото да дишам… Горкото момче не умееше да запази поне това външно приличие, на което робуваше в принципите и навиците си. Мъже, жени, старци, деца — всички го ужасяват и предизвикват у него бясна, безумна ревност… Неговите пристъпи се проявяваха пред децата ми, пред прислугата, пред хора, които при това положение можеха да загубят към мене почитта, на която имам право поради възрастта и поведението си от десет години насам. Не можех вече да го понасям. Убедена съм, че тези, които го заобикалят, ще преценят другояче станалото. Ще го представят за жертва и ще намерят за по-красиво да предполагат, че на моите години съм го прогонила, за да си взема любовник…"

„Мислех, че няколко месеца раздяла ще излекуват тази рана и ще възстановят едно спокойно приятелство, един справедлив спомен… Видях го за момент през март 1848, стиснах ледената му разтреперана ръка. Исках да поговорим; той избяга. Мой ред беше да кажа, че не ме обича вече. Спестих му това страдание и оставих всичко в ръцете на провидението и бъдещето. Нямаше вече да го видя. Зли хора се бяха изпречили помежду ни. Имаше и добри, но те не съумяха да действуват. Имаше и лекомислени, които предпочетоха да не се намесват в неудобни въпроси…"