Точно преди десетилетие си отиде Станѝслав Лем (12 септември 1921 - 27 март 2006) - полски писател, творил в областите научна фантастика, философия и сатира. Носител е на Ордена на Белия орел, най-високото отличие за заслуги на Полша. Книгите му са преведени на 41 езика и са продадени в над 27 милиона екземпляра. Най-известното му произведение е романът „Соларис", издаден през 1961 г., който е екранизиран в киното три пъти. През 1976 г. Теодор Стърджън заявява, че Лем е най-четеният писател фантаст в света. На сайта Моята библиотека е публикуван финал на романа „Соларис", който според Григор Гачев не е присъствал поради цензура в изданията на романа на български език в годините преди прехода.
- Бих предпочел да не мислиш толкова.
- А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми… ти… вярваш ли в бога?
Снаут ме погледна проницателно.
- Какво? Кой вярва днес…
В очите му светеше безпокойство.
- Всичко това не е така просто - започнах с безгрижен тон. - Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник?
- Неудачник? - учуди се Снаут. - Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове… гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници…
- Не - прекъснах го, - имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.
- Някога манихейството… - неуверено започна Снаут.
Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна.
- Това няма нищо общо с доброто и злото - тутакси го прекъснах. - Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това…
- Не познавам такава религия - каза Снаут след кратко мълчание. - Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог - това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека… Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика.
- Не - отговорих аз упорито, - нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този… мой… бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли?
- Ах - каза Снаут, - как веднага…
Той посочи с ръка към океана.
- Не - възразих аз, - и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по-скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време…
- Ние вече сме го забелязали - кисело проговори Снаут. - Новите и свръхновите… по твоему, това са свещи пред неговия олтар?
- Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря…
- А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, - забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. - Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец.
- А ние за известно време бяхме негови играчки, - довърших аз. - Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои - да ги наречем така - екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете…
- Отказвам се от авторството - подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора.
Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно.
- Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? - попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня.
- Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има.
- Мимоидът… - каза тихо, с променен глас Снаут.
Кадър от "Соларис" на Андрей Тарковски, 1972 г.