Романът „И додето се раждат лъчите" от Георги Караманев, издаден от „Клуб 8", разказва историята на забравения майстор на българската фотографияЙордан Йорданов - Юри. Неотдавна книгата получи престижна награда за литературен дебют на ежегодния конкурс „Южна пролет". Един от верните приятели на Списание 8 - добре познатият на читателите историк Росен Милев, ни предложи впечатленията си от книгата, които споделяме с вас.
Д-р Росен Милев
е историк и теоретик на медиите и комуникациите. Завършил Хумболтовия университет в Берлин, доктор на философските
науки от Залцбургския университет, редовен член на Нюйоркската академия
на науките. 22 г. председател на сдружение „Балканмедиа". Автор на
многобройни книги и научни публикации, инициатор на изследванията у нас
на делото на епископ Вулфила.
„И додето се раждат лъчите" е уникално явление не само за съвременната българската литература. И, струва ми се, това определение е съотносимо и оправдано както по отношение на „съвременна", така и на „българска", а и на „не само".
Като литературен феномен трудът на Георги Караманев поставя жалони, как в съвременната епоха с нейната многообразна и разкрепостена изразност може хем увлекателно, хем с изключителна дълбинност да се изгради, буквално изрисува в цялата му пъстрота (а не просто да се преразкаже) живота, съживения образ на един творец. В случая на големия наш фотограф Йордан Йорданов-Юри (1940-2009), отишъл си без време от този свят. Да се изрисува чрез собствен текст на биографа-повествовател, но и чрез плетеница от случки-спомени, мисли, наблюдения, афоризми, стихове и, разбира се, фотографии на самия герой. Получила се е органична и завладяваща читателя литературна сплав! Неин основен маркер е неповторимата изразна сила, характерна само за онези творби, чиято мисия е да оплодят литературно днешния ден, за да надживеят своето време и да се превърнат в универсални притежания най-малко на националната литературна памет.
Може днес това да звучи и преувеличено, но съм убеден, че времето ще го докаже. Книгата за забележителния майстор на българската художествена фотография ни зарадва точно на 7-мата, считана за „библейска" година, откакто той напусна този свят. И така започна всъщност неговия втори, литературно-възкресен земен живот – именно с този нестандартно-талантлив In memoriam, в настъпилата 8-ма година от небесното преселение на Юри. А по нумерологично и изглежда, съдбовно стечение на обстоятелствата, романът е издаден от „Клуб 8" – издателството на списание „8", чиито зам.-главен редактор е именно Георги Караманев. А то, списанието, когато излиза романът, е и в осмата година на своето съществуване…
Осмицата като числото-символ на Безкрая, на връзката между Земя и Вселена, на единството между Духовното и Материалното, като че ли най-добре обяснява явлението „И додето се раждат лъчите". Роман за Непреходното, за духовната диря, която оставя един човешки живот, посветен на творчеството и на съзерцанието на света в неговите най-истински и най-изразителни поанти. Именно това прави голямата фотография. Тя е не само майсторство, но и късметлийски попадения и моменти, окрилени свише, които трябва да споходят автора, да го осенят и да го превърнат в медиатор на едно послание, минало през неговите ръце, но и като че ли дошло от Всемира.
Благодарен съм на Георги, че чрез живота на Юри и неговото творчество успява да предаде и този усет за трансцендентното, за магията на фотографията. А този магически повей като че ли съпътства, и извън самата фотография, живота на Юри във всичките му върхове и падения. Творчески прозрения, съдбовни знаци, иносказателност дори в обикновени битови ситуации се вплитат в самото повествование, призвано да ни запознае не просто с живота на Фотографа, но и с неповторимото обаяние на Фотографията като изкуство. За която с пълна сила важи една мисъл на Бертолд Брехт „Нищо не е по-незавършено от едно произведение на изкуството". Както обикновено хубавата, талантлива снимка отново и отново привлича нашето внимание, за да я допроучим и доразгадаем до край – а като че ли и е „вродено" вместо това да отваря нови и нови възможности за прочит, така се случва и в общението с този роман. Но в четенето и препрочитането му, с времето влизаме в съприкосновение с най-съкровеното – душата на Юри, след като сме научили всякакви детайли от живота му и сме успели да го разберем според обичайните, стандартни представи. А колко рядко се случва това – да усетиш именно душата на героя в най-различните ѝ трептения! Затова спомага безспорно и жанра, избран от автора – в киното бихме го нарекли docufiction – съчетанието между документално и игрално кино. Казвам го не случайно, защото този в роман читателят е като на кино – толкова всепоглъщащ е разказа за Юри, уплътнен отново и отново с потоците на собствената му мисъл и фотографиите му.
Трагичният край е като че ли често предизвестеният завършек в живота на изключителните личности и от голямата, и от малката история. А Юри е някъде по средата – нито е от най-големите фигури на политическата и културната история, нито е от обикновените „чешити" от градове, села и паланки, известни ни от българското документално кино на 70-те и 80-те години на миналия век или днес например от поредицата „Малки истории" на БНТ 1. Но неговата среда не е „златна среда", напротив – тя е изпълнена от силния драматизъм на това положение „ни рак, ни риба". Всъщност именно такова, междинно е положението на повечето от стотиците, хиляди български интелектуалци, работещи в различни сфери на културния живот. Някога и сега. Затова разказът за Йордан Йорданов-Юри, струва ми се, е близък до сърцата на мнозина. Една колкото необикновена, толкова и типична съдба, едно колкото необикновено, толкова и типично творчество.
Животът на Юри обаче е прекъснат. Някак необичайно, трагично. Авторът на романа не се поддава на градските легенди, а остава краят на този необикновен житейски път като открит въпрос – убийство, самоубийство, нелеп нещастен случай? Читателят отново и отново препрочита тези страници и търси истината.
А тя остава неизяснена, мисля дори за близките на Юри. Георги Караманев е бил безкрайно коректен, загатва за различни версии, но не си е позволил да дилетанства по някакво окончателно заключение. Адмирирам тази изключителна почтеност и прецизност на Георги в отработването на всички детайли от биографията и в цялостното изграждане на образа на неговия герой. Така работи само онзи биограф, който ясно е почувствал в изграждането на своята творба – творчески портрет, не просто отговорност, а и призвание, граждански и човешки дълг. От друга страна, именно този императив в работата, свързан с безкрайно ровене в архиви, в живи спомени, в изграждането на съпоставки, в откриването на важни, малко известни, но значими детайли, изисква много време и неимоверен труд. Труд, за който читателят рядко си дава сметка, като разлиства вече отпечатания роман. В последните месеци съм в течение на създаването на подобно произведение и знам, с какво усилие, дори физическо, то е свързано за автора: Мой колега и приятел – журналистът Михаел Мартенс, който живее от години в Белград и е кореспондент за Балканите на един от най-авторитетните германски вестници „Франкфуртер алгемайне цайтунг", пише биография на великия сръбски писател и носител на Нобелова награда Иво Андрич. Иска това да е нестандартна биографична книга, която далеч от досегашните официозни венцехваления, да покаже, да разкрие и човека Андрич. Преглежда какви ли не архиви, среща се с хора, които го помнят и лично са го познавали. И все пак се безпокои, доколко ще може да почувства истински своя герой, а и да предаде адекватно на читателя душевния мир на Андрич. Е, и при Георги Караманев това емоционално препредаване се е получило великолепно, в цялата му пълнота. Затова романът му е автентичен, истински, артистичен, като самия живян и пресътворяващ реалността живот на Юри.
Има и нещо друго, отвъд обичайното, което е феноменално, дори фантастично в тази книга. Нещо като своеобразен завет, който Георги е осъществил задочно, защото, както той сам пише, се среща със своя герой години след смъртта му. Писателят Георги Караманев е от друго поколение, израснало при демокрацията и няма как да го е чул от устата на онези творци – бунтари като Юри, които бяха част, най-колоритната част на софийската бохема по времето на соца, а и в първия период на прехода. Често отритнати от официалната власт, маргинализирани, не рядко и буквално гладуващи, непризнати или недооценени въпреки колосалния си талант, те често и тайно, и гласно – най-вече на маса и на чашка с приятели мечтаеха за едно, надяваха се на едно. И това беше голямата им Утеха и Надежда. Утехата и Надеждата на всички талантливи, недооценени творци от всички времена и епохи: Един ден идните поколения да си спомнят за тях! Така да получат достойно признание и почит в света на Бъдещето. Не с похвали и медали, а чрез истинско разбиране и заслужена оценка на сътвореното от тях. И да бъдат дарени с чисто човешка съпричастност за страдалчеството им, за често драматичната им съдба. Йордан Йорданов-Юри е един от малцината щастливци от артистичната бохема у нас, който посмъртно се сдоби с истинско признание с уникална съпричастност към живота и творчеството си, поднесени така убедително и красиво от перото на Георги Караманев. И със сигурност казва сега някъде оттам, Отгоре „Благодаря ти, приятелю!", а шумната компания около него възглася „Честито!" и сигурно полива случая. И то не един път, както в добрите стари времена по нашите ширини. А имали по-голяма радост от истинската, приятелската благодарност? Забелязана от света. И Горе и Долу.
На добър час на това благородно дело! То е много повече от книга. Нека стане нещо като почин – заслужават го не един или двама български творци, уж „забравени от времето". А то, времето никога не забравя. Ако умеем да му напомняме не само за себе си, но и за живелите и творили преди нас. При това талантливо, с „чалъм", в благословения за такава мисия миг.