Всички сме непълни

Маргьорит Юрсенар (8 юни 1903 – 17 декември 1987) е първата жена, приета за член на Френската академия. Тя е писател, историк и пътешественик. Автор на „Мемоарите на Адриан", „Творение в черно", „Градината на химерите".

Срещат я и на север, и на юг, едновременно в светите места и по пазарищата. Жените се разтреперват при минаването ѝ, младите мъже с разширени ноздри излизат пред праговете на къщите и дори децата, които едва проговарят, знаят нейното име. Черната Кали е зловеща и красива. Кръстът ѝ е толкова тънък, че поетите в песните си го оприличават на бананов ствол. Раменете ѝ са с извивката на изгряваща есенна месечина, гърдите ѝ са напращели като пъпки миг преди цъфтежа, бедрата ѝ се гънат като хобота на новородено слонче, танцуващите ѝ ходила са като млади ластари. Устата ѝ е топла като живота, очите — дълбоки като смъртта. Тя се отразява ту в бронза на нощта, ту в среброто на зората или в медта на залеза, оглежда се в златото на пладнето. Но устните ѝ никога не са се разтягали в усмивка, наниз от кости е усукан около тънката ѝ шия, а очите върху лицето ѝ — по-светло от снагата — са чисти и скръбни. Страните на Кали, винаги влажни от сълзи, са бледи и росни като тревожния образ на утрото.

...Тя е изгубила божествената си каста, защото се отдава на париите, на прокълнатите, и лицето ѝ, целувано от прокажени, е покрито със звездна кора. Притиска се до краставата гръд на камиларите, които прииждат от север и никога не се мият заради студовете; въргаля се в бъкащи от гниди постели със слепите просяци; от обятията на брамините прескача в прегръдките на ония клетници, обида за светлината, които мият мъртъвците, и поляга в топлата пепел под сянката на високите клади. Кали обича и лодкарите, яки ръмжащи мъжаги, не се гнуси и от черните роби по тържищата, върху чиито гърбове се стоварват повече тояги, отколкото върху добичетата — потърква глава о изранените им от самарите плещи...

Малките й стъпала танцуват в забрава под звънтящите гривни, ала от очите ѝ сълзите се леят безспир, горчиво сгърчената ѝ уста не целува, миглите ѝ не погалват страните на мъжа, който я прегръща, а лицето ѝ е винаги бледо, като девствената луна.

...Ала Кали, подобна на съвършен цвят, не подозираше своето съвършенство — чиста като виделината, тя нищо не знаеше за чистотата си...

Завистливите богове издебнаха Кали една вечер на затъмнение, скрити в дългата сянка на планета съучастничка. Светкавица отнесе главата и. И не кръв, а поток светлина бликна от прерязаната шия. Духовете захвърлиха двете части на тялото и те се изтърколиха до самото дъно на Преизподнята...

...Божествата чудовища, божествата добитъци, божествата с безчет ръце и крака, които се въртят като колела, бягаха през тъмата, ослепени от сиянията, и стреснатите Безсмъртни съжалиха за своето злодеяние.

Каещите се богове слязоха по Покрива на света чак долу в бездната, където пълзят съществувалите. Прекосиха деветте чистилища, минаха пред клетките от кал и лед с глождени от терзания призраци, които не могат да забравят извършените престъпления, и пред затворите от пламък с други, разяждани от ненаситна алчност мъртъвци, жадуващи престъпленията, крито не са извършили. Боговете се смаяха от тази безкрайна човешка изобретателност в Злото, от тези несметни източници и несметни страхове на насладата и греха. Под цялото това гноище главата на Кали се полюшваше като лотос в едно блато и косите ѝ се виеха наоколо като плаващи корени.

Те благоговейно поеха красивата безкръвна глава и се огледаха за тялото, което я бе носило. Зърнаха един обезглавен труп на брега. Вдигнаха го, поставиха главата на Кали върху раменете му и върнаха живота на богинята.

...

Кали, съвършената лилия, не се върна вече да царува в небето на Индра. В тялото, към което прикачиха божествената глава, тлееше негата по улиците с бардаците, по забранените ласки и стаите, където блудниците замислят нечувана похот и дебнат клиенти през зелените завеси. Тя се превърна в изкусителка на деца, лъстителка на старци, тиранична любовница на младежи и, изоставени от мъжете си, креещи като вдовици, жените от градовете сравняваха тялото ѝ с пламъците на кладите... 

...

Една сутрин в Бенарес Кали излезе от улицата на бардаците пияна, залитаща от изтощение...Детенце протегна към нея ръка за милостиня, а тя не го предупреди за змията, надигнала глава между два камъка. Бяс пламтеше в нея срещу всичко живо, а и жажда да го включи в своето вещество, да унищожава битуващото, насищайки себе си. Виждаха я приклекнала до гробищата, а в устата ѝ, като в челюстите на тигрица, хрущяха кости. Убиваше, както самката на паяка убива мъжкаря, както дивата свиня премазва котилото си. Довършваше своите жертви, танцувайки върху телата им. От окървавената ѝ паст се носеше блудкавият дъх на касапница, но жертвите примираха в обятията ѝ, топлината на гръдта ѝ тешеше мъката.

Край една горичка Кали срещна Мъдреца....

...Учителят на великото състрадание вдигна ръка, за да благослови минувачката.

— Пречистата ми глава е била споена с низостта — каза тя. — Аз искам и не искам, страдам и едновременно се давя в наслада, ужасявам се от живота и се страхувам да умра.

— Всички сме непълни — каза Мъдрецът. — Всички сме разхвърляни отломки, сенки, привидения без плът. Всички си мислим, че плачем, всички си мислим, че се радваме, от безброй векове насам.

— Аз бях богиня в небето на Индра — каза блудницата.

— И не си била по-освободена от навървянето на нещата, и диамантеното ти тяло не е било по-защитено от злото, отколкото тялото ти от кал и плът. Може би като обречена на злочестие жена, лутаща се опозорена по пътищата, пристъпяш по-близо до онова, което няма образ.

— Уморих се — простена богинята.

Тогава той докосна с връхчето на пръстите си черните ѝ, оваляни в пепел плитки.

— Желанието е отворило очите ти за суетата на желанието; терзанията са те научили колко е безполезно да се терзаеш. Събери търпение, Грешко, частица от която сме всички, о, Несъвършена, чрез която съвършенството осъзнава съществуването си, о, Ярост, която не си непременно безсмъртна…