Изгубеният пръстен

Когато работата ми беше да приемам хора и да им давам съвети в качеството ми на духовен учител, два пъти в седмицата посещавах една жена, болна от рак с разсейки по цялото тяло Тя беше учителка, около четиридесет и пет годишна, и лекарите не ѝ даваха повече от няколко месеца живот. Понякога по време на посещенията ми разговаряхме, но в повечето случаи седяхме в мълчание и тя за първи път съзря покоя вътре в себе си, за чието съществуване не бе подозирала през активния си живот на учителка.

Един ден, влизайки при нея, видях, че е изпълнена с мъка и гняв.

- Какво се е случило? - попитах.

Диамантеният ѝ пръстен, много скъп и в парично, и в лично-емоционално отношение, бе изчезнал и тя бе сигурна, че е откраднат от жената, която идваше да се грижи за нея по няколко часа всеки ден. Учителката ми каза, че не може да си представи как някой би могъл да бъде толкова безчовечен и безсърдечен. Попита ме да говори ли първо с жената или направо да извика полицията. Отвърнах, че не мога да ѝ кажа какво да направи, но я посъветвах да си помисли и да изясни колко важен е този пръстен, както и каквото и да било друго, на този етап в живота ѝ.

- Ама ти не разбираш - възкликна тя. - Това е пръстенът на баба ми. Носех го всеки ден, докато пръстите ми не се подуха така от болестта, че вече не ми ставаше. За мен той е нещо много повече от пръстен. Как да не съм разстроена?

Бързината на отговора ѝ, както и гневът ѝ, и отбранителната нотка в гласа ѝ ясно показваха, че тя все още не е придобила достатъчно присъствие, че да погледне на нещата отвътре: да откъсне реакцията си от самото събитие и да наблюдава и двете. 

Казах ѝ:

- Ще ти задам няколко въпроса, но не за да ми отговориш веднага, а за да се опиташ да откриеш отговорите вътре в теб самата. Ще спирам за кратко след всеки въпрос. Когато откриеш отговора, той може и да не е под формата на думи.

Тя кимна, че ме слуша. Запитах я:

- Съзнаваш ли, че щеше да се лишиш от пръстена в определен, може би доста близък момент? От колко още време се нуждаеш, за да станеш готова да се лишиш от него? Ти или нещо в теб по-малко ли ще стане без пръстена? Това, което ти си, намаляло ли е в резултат от загубата? - Замълчах за няколко минути след последния въпрос.

Когато тя отново заговори, на лицето ѝ имаше усмивка и вече беше спокойна:

- Последният ти въпрос ми помогна да осъзная нещо много важно. Първо попитах ума си и умът ми каза: „Разбира се, че си намаляла". После отново си зададох въпроса: „Това, което аз съм, намаляло ли е?" Но този път повече се стараех да усещам, отколкото да мисля. И внезапно почувствах моето „Аз съм". Никога преди това не съм го чувствала. Ако мога да чувствам „Аз съм" толкова силно, то това, което аз съм, изобщо не е намаляло. Все още го чувствам, и то е нещо умиротворено, но много живо.

- Това е радостта от Битието - казах аз. - Можеш да я почувстваш само когато излезеш извън главата си. Битието трябва да се почувства. То не може да се мисли. Егото не знае за него, защото се състои от мисли. Пръстенът присъстваше в главата ти като мисъл, която ти смеси с усещането за „Аз съм". И си помисли, че „Аз съм" или част от „Аз съм" е в пръстена.

Това, което егото търси и към което се привързва, са заместители на Битието, което егото не е в състояние да почувства. Ти можеш да цениш нещата, да те е грижа за тях, но винаги, когато се привържеш към нещо, ще знаеш, че егото ти се е привързало. Всъщност ти никога не си привързана към нещо, към някакъв предмет. Това, към което си привързана, винаги е мисъл, която съдържа „аз", „мой", „мен" в себе си. Когато напълно приемеш една загуба, ще преминеш отвъд егото и ще се появи това което ти си, ще се появи „Аз съм", което е самото съзнание.

Тя промълви:

- Сега вече разбирам думите на Иисус, които не ми бяха ясни преди: „Ако някой ти вземе ризата, дай му и дрехата си".

- Точно така - отвърнах аз. - Думите му не означават, че не бива да си заключваш вратата. Те означават само, че понякога отказът от нещата е действие, заредено с много по-голяма сила, отколкото защитата на нещата или привързаността към тях.

През последните няколко седмици от живота ѝ, колкото повече отслабваше тялото ѝ, толкова по-сияйна ставаше тя, сякаш пронизана от светлина. Раздаде много от нещата, които притежаваше, някои - на жената, която беше откраднала пръстена, и всеки път, когато подаряваше нещо, радостта ѝ нарастваше. Когато майка ѝ ми се обади да ми каже как е починала, тя спомена, че след смъртта ѝ са открили пръстена в аптечката в банята. Дали онази жена бе върнала пръстена или той е бил вътре през цялото време? Никога няма да научим. Но пък знаем едно: „Животът ще ти даде онова преживяване, което най-много ще спомогне за еволюцията на съзнанието ти". Откъде знаем, че именно от това преживяване се нуждаем? От това, че именно това преживяване имаме в този момент.

Погрешно ли е да се гордеем с това, което притежаваме, или да изпитваме негодувание към хора, които притежават повече от нас? Не, не е. Защото чувство на гордост, потребността да се откроиш, привидното нарастване на аза чрез „повече от" и смаляването му чрез „по-малко от" нито е правилно, нито е грешно - то е егото. Егото не е грешно, то просто е несъзнаващо. Когато започнете да наблюдавате егото във вас, поставяте началото на превъзмогването му. Не приемайте егото твърде сериозно. Щом откриете его-поведение в себе си, само се усмихнете. Или направо се засмейте високо. Но как се е случило така, че човечеството да изпадне в плен на тази заблуда и пленничеството му да продължи толкова дълго? Най-напред разберете, че егото не е лично. То не е това, което сте. Ако го сметнете за личен проблем, то това е натрупване на его.

Из "Нова Земя", Екхарт Толе