Светът в теб27 юли 2017

Във вестибюла на живота

Можем да сме благодарни и да искаме още едновременно

Това се случило мнооого отдавна, когато още имало железни завеси и хората от едната страна нямали ни най-малка представа как живеят онези от другата страна на завесата. Един тогава още световно неизвестен актьор от социалистическия лагер отишъл на запад за първия си гастрол.

Чужбина. Хотел.

Нощният рецепционист поставил в ръката на госта ключа от стаята.

Актьорът се качил, отключил.

Миниатюрна стаичка: легло и шкаф.

Но на актьора всичко му се сторило прекрасно: той току-що бил завършил театралния институт и още не се изживявал като звезда.

Нямал почти никакъв багаж.

Затова всичко му било наред.

Единственото неудобство: нямало прозорец, но нищо, не било болка за умиране...

Гастролът продължил седмица.

Всеки ден той излизал рано и се прибирал късно. Всеки път хотелският персонал го гледал с интерес.

"Бих казал, че ме гледаха като зашеметени" - разказва актьорът.

Веднъж се сблъскал с камериерката на вратата на стаята си. Тя почнала да маха с ръце и да повтаря "Биг! Биг!", но той свел поглед, минал забързано край нея и прошепнал "Тенкю".

Тогава още не знаел английски.

В деня, когато трябвало да напусне хотела, актьорът извикал рецепциониста и камериерката, за да предаде стаята, както си му е редът, да проверят дали не е откраднал някоя закачалка или чехли за еднократна употреба...

Те почукали, усмихнали се и влезли в стаята.

А после се случило нещо изключително и удивително:

Рецепционистът отворил вратите на шкафа и... влязъл в него...

Оказало се, че цяла седмица актьорът е живял в коридора на огромен луксозен апартамент с панорамна гледка и френски прозорци...

И не знаел това!

Дори не му хрумнало, че той заслужава нещо повече, отколкото един вестибюл. Той спял на тесничка кушетка, която била предназначена за преобуване, а двата си пуловера дори не закачил в гардероба. Защо да го прави? Те не се мачкали, по принцип...

Актьорът седнал на диванчето за преобуване и се разсмял. А после се разплакал.

Съжалявал за изпуснатата възможност да живее комфортно, надсмивал се над жалките си очаквания.

Не знаел, че заслужава повече.

Не знаел, че винаги трябва да иска повече отколкото му дава съдбата.

Колко от нас живеят във вестибюла на живота и даже не подозират, че съвсем наблизо, ето тук, зад красивите вратички съществува цял свят, цяла вселена, неземна гледка от огромни френски прозорци.

Ние не търсим, не отваряме вратичките, ние предварително сме доволни от това, което имаме.

Ние не гребем. Чакаме, когато ще ни приближат към брега, за да кажем: о, тъкмо тук исках да попадна!

Наистина ли тъкмо тук?

Всъщност ние не знаем наистина какво искаме.

И не се опитваме да търсим.

Пасивно плуваме, приемайки даровете на съдбата.

А може да се гребе към мечтата, да се опънат платната и да се обърнат така, че да се използва силата на попътния вятър.

Можем хем да сме благодарни за всичко, което имаме и едновременно с това да търсим нашето „още".

Животът е стая-лабиринт.

За да намерите всички отговори, трябва да отворите всички врати. Ключът непременно ви чака в една от ключалките. Това ще е ключът от някоя следваща вратичка.

Която ви предстои да откриете...