Светът в теб20 октомври 2017

Небето просто е

Ричард Бах за безбрежието на вечната синева

Излязох навън да се поразходя край морето в свежата вечер под мъждивата лунна светлина — тъй като това трябваше да бъде историята на мъжа и неговия райски курорт. Вълните се разбиваха с грохот в брега, а по гребените пробягваха синьо-зелени фосфоресциращи светлини, сякаш в далечината стреляха кротки, миролюбиви гаубици. Наблюдавах дълго соления океан, който връхлиташе внезапно брега, а след миг се успокояваше, оттегляйки се бавно с леко свистене. Разхождах се по плажа, опитвах се да разбера мъжа и неговия страх, но накрая се отказах, като от лоша работа. Точно тогава, отвръщайки поглед от земята, погледнах нагоре.

Там, над елегантния силует на курорта, над морето, над отдалите се на забрава гости на закрития бар, над мен и над всички мои малки проблеми, беше небето.

Забавих крачка, там сред пясъка, спрях на място и отправих поглед нагоре. От линията на хоризонта на север до хоризонта на юг, отвъд земната шир и дълбините на морето, се издигаше небето, простряло се на билиони, билиони мили. То беше много спокойно, много тихо.

Няколко високи перести облака пътуваха на изток, под резена на луната, носени от лекия вятър. Тази нощ открих нещо, което не бях забелязвал никога преди.

Небето винаги се движи, но никога не си отива.
Каквото и да се случва, то винаги е с нас.
Небето не може да бъде развълнувано и смутено. За него моите проблеми не съществуваха, никога не бяха съществували и никога нямаше да го обезпокоят.
Небето не те разбира погрешно.
Не те съди.
Небето просто е.
То е, независимо от това дали забелязваме този факт, или сме погребани под хиляди мили земя или дори по-дълбоко, под непробиваемия покров на една нехайна рутина.

След около година по някаква причина бях в Ню Йорк — нещата вървяха зле, всичките ми спестявания възлизаха на 26 цента, бях гладен. Последното място, където исках да съм в този момент, беше лабиринтът-затвор от тесни улици на Манхатън при залез слънце, улици, които те притискат със своите онемели зад железни решетки прозорци и петкратно заключени врати. Случи се така, че погледнах нагоре — нещо, което никой не прави в Манхатън. И отново, също като онзи път до морето — високо горе над каньоните на Медисън Авеню, и Лексингтън и Парк — беше небето. То беше там. Спокойно. Непокътнато. Топло и приласкаващо като роден дом.

Какво знаеш, си мислех. Какво знаеш ти за това? Без значение колко объркан, сложен и стресиращ е животът на пилота, той винаги има дом, който го очаква. За него винаги съществува радостта от завръщането в небето, от възможността да зърне земята от облаците или да се издигне над тях, винаги го очаква онзи вик на облекчение: „Вкъщи съм отново!"

„Вятър и мъгла" — биха казали хората от земята, „Недей да се рееш из облаците, стъпи на земята". В онзи момент край морето, толкова отдалечен от настоящето, колкото беше самотният плаж от претъпканите улици на Манхатън, аз забравих черното си отчаяние и усетих лекотата на свободата. Раздразнението, гневът и страхът се стопиха и изпитах желание да извикам: „Хей, Хич не ме е грижа! Аз съм щастлив!".

Само след един поглед нагоре към небесната синева.

Такива неща се случват вероятно защото пилотите в крайна сметка не пътуват много надалеч. Може би те са щастливи само когато са си у дома. И навярно те са си у дома само когато успеят по някакъв начин да докоснат небето.

Из "Небето винаги е там", Ричард Бах