Просто той е съществувал и толкова...

- И аз съжалявам - съгласи се неизвестният, святкайки с око, и продължи: - Но ме тревожи следният въпрос: щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя? 

- Човекът сам си го ръководи - сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос. 

- Извинете - меко възрази непознатият, - но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок - да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина - сега неизвестният се обърна към Берлиоз, -представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп - изведнъж… хм… хм… саркома на белия дроб… - При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркома на белия дроб му достави удоволствие - да, саркома… - примижал като котарак, повтори той звучната дума - и тогава - край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск - чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, - на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може - изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? - и непознатият се разсмя някак странно. 

Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. „Той не е чужденец! Той не е чужденец! - мислеше Берлиоз. - Той е безкрайно странен субект… но, моля ви се, кой е той?" 

- Пуши ви се, както разбирам? - неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. - Какви предпочитате? 

- Да не би да носите различни? - мрачно попита поетът, който си беше свършил цигарите. 

- Какви предпочитате? - повтори неизвестният. 

- Е, да речем, „Наша марка" - злобно отвърна Бездомни. 

Непознатият тутакси извади от джоба си табакера и я поднесе на Бездомни. 

- „Наша марка". 

Редакторът и поетът бяха поразени не толкова от факта, че в табакерата цигарите бяха именно „Наша марка", колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от висока проба злато и при отварянето върху капака й заискри със синьо-бял блясък брилянтен триъгълник. 

Този път литераторите прецениха различно: Берлиоз: „Не, чужденец е!", а Бездомни: „Виж го ти дявола!" 

Поетът и собственикът на табакерата запушиха, а непушачът Берлиоз отказа. 

„Ще трябва да му възразя така - реши Берлиоз. - Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че…" 

Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът: 

- Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер. 

„Каква абсурдна постановка на въпроса!…" - ядоса се Берлиоз и възрази: 

- Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла… 

- Вижте какво - прекъсна го авторитетно непознатият, - разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт. 

- Може би знаете от каква именно? - с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. - И навярно ще ми го кажете? 

- На драго сърце - отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий във втори дом… Луната си е отишла… шест - нещастие… вечер - седем…" - после високо и радостно заяви: - Ще ви отрежат главата! 

Бездомни диво и злобно се облещи срещу непознатия, а Берлиоз попита с кисела усмивка: 

- А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти? 

- А, не - отвърна събеседникът, - една рускиня, комсомолка. 

- Хм… - измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, - това, прощавайте, е малко вероятно. 

- Аз също моля да бъда извинен - отвърна чужденецът, - но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна? 

- Не, не е. Най-напред ще се отбия в къщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствувам. 

- Не, това е невъзможно. - твърдо възрази чужденецът. 

- Защо така? 

- Затова, защото - отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, - защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои. 

Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание. 

- Извинете - поде след малко Берлиоз, като поглеждаше към дрънкащия дивотии чужденец, - какво общо има с това някакво олио… и коя е тази Анушка? 

- Аз ще ви кажа какво общо има олиото - намеси се изведнъж Бездомни, решил явно да обяви на неканения събеседник война. - Не ви ли се е случвало, гражданино, да влизате в лудница? 

- Иване!… - тихо възкликна Михаил Александрович. 

Но чужденецът не се обиди ни най-малко и много весело се разсмя. 

- Но да, разбира се, бил съм, и то неведнъж! - възкликна той със смях, но без да откъсва от поета око, в което нямаше смях, - Къде ли не съм бил! Жалко само, че не намерих време да попитам професора какво значи шизофрения. Тъй че вие си го попитайте, Иван Николаевич! 

- Откъде знаете името ми? 

- Но моля ви, Иван Николаевич, та кой не ви знае? - Чужденецът извади от джоба си излезлия миналия ден брой на „Литературная газета" и Иван Николаевич видя на първа страница портрета си, а под него своите собствени стихотворения. Но това доказателство за слава и популярност, което вчера така беше зарадвало поета, сега хич не го зарадва. 

- Извинете - каза той и лицето му помрачня, - не бихте ли ни оставили за минутка? Искам да кажа на приятеля си няколко думи. 

- О, с удоволствие! - възкликна неизвестният. - Тук под липите е толкова хубаво, пък и за никъде не бързам. 

- Виж какво, Миша - зашепна поетът, след като дръпна Берлиоз встрани, - той не е никакъв турист, ами е шпионин. Руски емигрант, който се е промъкнал тук. Кажи му да си покаже документите, докато не е офейкал… 

- Така ли мислиш? - прошепна разтревожен Берлиоз и си каза: - Има право…" 

- Повярвай ми - изхриптя в ухото му поетът, - преструва се на глупак, за да изкопчи нещо; Чуваш ли го как говори руски - шепнеше поетът, но поглеждаше с едно око към чужденеца, да не би да избяга, - да го хванем, докато не е духнал… 

И поетът задърпа за ръка Берлиоз към пейката. 

Непознатият не седеше, а беше застанал до нея и държеше в ръцете си книжка с тъмносива подвързия, плътен плик от луксозна хартия и визитна картичка. 

- Моля да ме извините, че в разгара на спора забравих да ви се представя. Ето моята визитна картичка, паспорта ми и поканата да дойда в Москва за консултация - каза солидно неизвестният, като гледаше проницателно двамата литератори. 

Те се смутиха. „Всичко е чул, по дяволите..." - помисли си Берлиоз и с учтив жест даде да се разбере, че представянето на документите е излишно. Докато чужденецът ги навираше на редактора, поетът успя да прочете върху визитната картичка напечатаната с чуждестранни букви дума „професор" и началната буква на презимето му - дубъл ве. 

- Много ми е приятно - смутено мънкаше в това време редакторът и чужденецът прибра документите в джоба си. 

По такъв начин отношенията бяха възстановени и тримата седнаха отново на пейката. 

- Поканен сте като консултант, професоре? - попита Берлиоз. 

- Да, като консултант. 

- Германец ли сте? - осведоми се Бездомни. 

- Аз ли?… - повтори въпроса професорът и изведнъж се замисли. - Да, май че съм германец… - каза той. 

- Много добре говорите руски - отбеляза Бездомни. 

- О, аз изобщо съм полиглот и владея много езици - отвърна професорът. 

- Какъв сте по специалност? - полюбопитствува Берлиоз. 

- Специалист съм по черна магия. 

„А сега де!…" - мерна се в ума на Михаил Александрович. 

- И… и сте поканен във връзка с тази специалност? - заекна той. 

- Да, във връзка с нея съм поканен - потвърди професорът и обясни: - Във вашата държавна библиотека са открити оригинални ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от десети век. Та трябва да ги разчета. Аз съм единственият специалист в целия свят. 

- А-а! Вие сте историк? - с голямо облекчение и уважение попита Берлиоз. 

- Да, историк съм - потвърди ученият и добави съвсем неуместно: - Тази вечер на Патриаршите езера ще стане една интересна история! 

И отново безкрайно се учудиха и редакторът, и поетът, а професорът им направи знак да се приближат до него и когато те се наведоха, прошепна: 

- Имайте предвид, че Иисус е съществувал. 

- Вижте какво, професоре - отвърна с непринудена усмивка Берлиоз, - ние уважаваме големите ви познания, но по този въпрос сме на друго становище. 

- Няма нужда от никакви становища - отвърна странният професор, - просто той е съществувал, и толкова. 

- Но нали трябва да има някакво доказателство… - отвори уста Берлиоз. 

- И от доказателства няма нужда - отговори професорът и заприказва тихо, а акцентът му, кой знае защо, изчезна: - Много просто - в бяло наметало…

Източник