Ваклуш Толев: Няма еволюция без гърч

Често говорите за еволюцията в нейните духовни измерения. Какъв е еволюционният смисъл за човека от природните катаклизми и социалните конфликти?
-Това е един проблем, който изразява по-скоро вътрешната вибрация както на отделната личност, така и на социалната общност. Този проблем е вътре в нас и вън от нас. Той има своето предназначение, за да видим онова, което в личната ни битийност, в социалната общност, в човешката животворност и в природната даденост като цяло прави своите спазми в идеята за съвършенство. Затова казвам, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а да създава богове!

Благоденствието е в материалния свят – идеята да удовлетвори потреба, чиято преходност всякога може да се усети. Да се създава благоденствие, е съблазън на ума, да се създават богове, е потребност на Духа!

Боговете не се създават от процеса дали една икономика лична, бизнесменска или на държавна ще донесе печалби или благоденствие. Еволюцията, която трябва да ни създаде като богове, безспорно ще има и (в приличен смисъл) конфликти – страдания, които можем да приемем и които трябва винаги да трансформираме в развитие; ще има гърчове, които можем да понесем. Волно или неволно, като част от общия Космос (а човекът е наречен микрокосмос), ние вибрираме със спазмите, които цялата природа изживява, защото сме нейна плът. И ние безспорно растем с нея. Всеки един от конфликтите, които изживява Космосът като цялост, или човешката общност, а след това и отделната личност, физиономират нашето пътуване да станем богове.

Но тайната, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове, не се състои в това, че трябва да станете бедняци, а просто да станете богове, чието богатство имате, когато поискате. Защото няма по-голямо и неизменно богатство от това, а не тъжната участ на променливостта, която всеки човек жъне и след това вършее, и когато отсее, казва, че зърното му е малко, защото е преходно. Самата същност на фразата богове, а не благоденствие, е възможността винаги да бъдете богати. Този, който като Бог е богат, не може да изживява кризата на недоимъка. Но който е богат в желанията си, още не значи, че е богат в мисълта си, а който е богат в мисълта си, още не знае всичко и няма основание да е богат в причинността си. Еволюцията точно това прави в човека – дългото пътуване, което от бедност ви води към богатство на знанията; обожествяването, което безспорно е съпридружено с идеята за развитието!

-Но как се осъществява това дълго еволюционно пътуване, има ли някакъв механизъм, или план, който кара човека да се развива и обожествява?
- В едър план бях дал Йерархията на духовните вълни, които съпровождат човека. Доктрина, която светът досега е нямал. Първата вълна е, когато Самият Творец се събира в Себе Си, за да създаде нещо, което никой не може да Му отнеме – пространство и време, за да живее този, когото сътворява. Сътворява Адамовото начало – ума, което трябва да отдели от себе си Евиното начало – желанието. След това ще дойдат духовните вълни на митологията, правдата, любовта, надкрачваме ги с мъдростта, ще се качим на върха на духовната вълна на истината и след това на свободата. Сътворението носи на човека индивидуализацията, митологията – въображението, правдата – възмездието, любовта – прощението, мъдростта – прозрението, истината – откровението, свободата – богоживота.

Моя дързостна мисъл е, че хората още съществуват, не живеят! А Христос го изрази с три думи – Път, Истина, Живот: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Извърви пътя, познай истината и тогава ще имаш живот! Това са големите тайни.

Така че еволюцията е една вложена възможност, която е хранена от условностите в идеята за целостта – минало и чакано бъдеще. Вложена възможност е тя, условността е, която я храни. И времето няма роля, енергиите имат присъщност – те са, които решават битието. Затова казвам: Пестете енергиите (особено висшите), не времето!

- Тази концепция звучи доста различно от общоприетите религиозни представи за ад и рай като перспектива пред хората, които са били съответно лоши или добри…
- Духовните вълни не обслужват само добрите. Те са знание, което сътвореният човек трябва да научи, за да стане Бог! Така че тезата добро - зло е нашата потреба в еволюцията. Тя не ни е чужд гостенин, а необходим спътник. И тогава ще разберете защо казвам, че злото е нееволюирало добро. Единосъщност, която се съпровожда като необходимост, но която един ден ще се освободи. Няма река с един бряг – с два бряга е. Но кое е същественото – бреговете ли, които поемат блъсъците, които усмиряват вълните и ги връщат в пътя?! Не, същността на реката е течението! Както в нашето битие – не еволюционността на блъсъците, не конфликтите, не спазмите, а течението: онова дихание, което Бог ни е сложил и с което е определил тази дързост, че човекът е един еволюиращ бог! И тези два бряга в нас са антитезите добро и зло.

Вярно е, че сега се развиваме благодарение на конфликта, на антиподите, но за съжаление, никой не каза, че може без тях. А цивилизацията ви показа, че един влак вече може да се движи не на две релси, а на една.

Отричаше се ясновидството – телевизорът ни го даде от хиляди километри; отричаше се яснослушането – телефонът и радиото ни го освидетелстваха. Било механично – няма значение! Затова беше дадена енергия на ума, в присъствие на човешкото развитие – за да може техническото достижение на ума да обслужи несъбудените, но вложени в нас тенденции и проницания.

-А каква е ролята на съдбата, или кармата, при конфликтите в еволюцията?
-Кармата е най-съществената част на развитието на човека. Еволюция и карма, или законът за причинността, който от себе си изгражда закона за прераждането. Някой, който разглежда еволюцията без кармата, прави само наброска от факти. Никой образ на еволюционно зримото поле не е немотивиран от една карма от миналото; от едно бъдеще като предвложена същност на Бога вътре във вас; и от едно действено настояще! Никой не може и няма да направи без това еволюция, която го изгражда като бог.

Можем да се питаме – дали в идеята на Сътворението е имало данни за карма? Разбира се, че едно човечество не е с Адамовото броене от старозаветието на 5000– 6000 години пр. Хр. Идеята, че има съсътворители в изграждането на човека, говори за живот предходен. Има ли конфликт още тогава? Да, защото има възправяне на Бог срещу бъдещия човек-бог. Конфликт, който след това влиза като принцип на антитезата в еволюцията. Конфликтът обаче в какво е? Бог се възправя срещу Себе Си в лицето на човека: Няма да ядеш от дървото на познанието! Кой е пътят, по който ще станеш знаещ – да ядеш от неговия плод.

Това е конфликтът, това е еволюцията – човекът в развитие. Защото каква е тайната – че Адам и Ева, щом са познали добро и зло, са станали като боговете. Изведнъж тези хора, които научават един велик закон, стават богове! А са прокълнати...

Това е най-голямата грешка на теологиите. Няма грехопадение, има развитие – има инволюция и еволюция! Адам и Ева слизат – това е инволюция, после започва еволюция. Това е конфликт вътрешен, който почва да създава карма, т.е. консумирано поведение, като се прилагат принципите добро и зло. Принципи, които не са вечни, както и кармата не е вечна – те са само ръцете на изграждането на човека като развиващо се божество. След това идва конфликт външен, в който човекът е противопоставен на човека – добродетелта срещу онова, което не е съвършено.

И тогава човекът може да види един от големите проблеми – тази повеля да не се яде плодът на познанието и тази воля, която иска да го яде, послужиха на социалните водачи да изградят религия и държава с теокрация – употребена твърде зле. Създаде се идея за начален грях и оттам тенденция за власт – това беше страшното.

Внуши се на човека грях, а не му се каза – развитие, съвършенство, божественост, защото много лесно социалната доктрина употребява греха за подчинение. А нищо по-страшно няма за човека от това да бъде лишен от идеята за безсмъртието си. Какъв е иначе смисълът за битие, ако е само смъртен?! И човекът изживява ужаса, че е смъртен. Защото е употребено в книга Битие – ще умрете. Много по-късно се ражда идеята, че човек ще възкръсне.

Адам не е знаел какво е умиране. Умирането е лишаване от един реален свят, в който той се съзнава. Ето защо Адам е трябвало да бъде приспан, за да усвои един друг свят, за да се създаде възможност за предшествие на смърт. Преди да има Танатос, както съм казвал, е имало Хипнос. Тогава сънят е първият свидетел на смъртта, а смъртта е необходимост за безсмъртие! Страшен конфликт – смърт заради безсмъртие! Затова е в наличие идеята, че ще умрете – като жажда за безсмъртие. Не може да се познае безсмъртието без смърт!
Първият конфликт в човека е да краде безсмъртието, като минава през смъртта!
Така излиза онова вложено в нас дихание, онзи борещ се за себе си като светлина, като прозрение, като път да излезе от материята – кундалини. Тя е този бог в нас законспириран. Бог ни твори, а дълбоко в нас е законспириран. Но Той започва да излиза напред в идеята на мъдростта – на знанието, наречено змия. Не змията, за която говорят, че е преобразеният сатана. Никъде в генеалогията на боговете няма роден сатана, а се говори за съвършен ангел, който е „паднал“. Само дуализмът изгражда началото с бог на отрицанията, но му е сложил граница, така че в развитието пак остава единобожнически. И змията какво ще каже: Не, няма да умрете, а ще бъдете като богове .

-От думите ви излиза, че зад всички тези процеси има някакъв промисъл, но как да си обясним болестите, болката и всичките жестокости, които съпровождат еволюцията ни?
-Еволюцията е безжалостна, само човекът е жесток! И няма защо да ни жали, защото дава на човека органи за осезаемост, дава му и прозрение. Всеки от нас знае колко много труд е трябвало да положи като малък, за да научи таблицата за умножение. Какво си мисли човекът – че е годен веднага за всичко ли? Не. Каквато е възрастта на детето, когато трябва мъчително да научи таблицата, такава е и възрастта на човека, когато трябва да научава тайни на космичната еволюция. Знанието се ражда с конфликти! В еволюцията без гърч не може. Колко много трябва да се работи, за да може да прерасне едно усвояване на света!

- И все пак, можем ли да сътрудничим на планетната еволюция?
- Еволюцията е изменение във време и пространство както на индивида, така и на цялата природа в сътрудничество. Не е в това, че сега има екологични общества (добре са дошли), а в това, че се търси взаимност между вътрешното пространство на човека и необятността на света, който трябва да бъде сложен във вътрешната същност на човека. Тогава се получава една еволюция на сътрудничеството – енергията като космична цялост в собствената ви същност става историческо и социално битие на онова, което ви съпровожда и което вие съпровождате. Това е голямата еволюция – взаимната потреба и дълг!

Затова казвам: По-добре капка в океана на мировата еволюция, отколкото бисерна капка на личния си свят! Гордее се човекът: „Вижте какъв бисер съм аз!“ – не. Там тази капка трябва да е в океана на мировата еволюция. А никой океан не се състои от друго освен от капки. Знаете, че вашата отрицателна енергия я поглъща природата. Най-елементарното е, че това, което издишаме, тя го вдишва. Не можем да го отречем. Да не говорим къде отиват лошите мисли. Отиват в техния бунт – събират се и като огнена сила чрез вулкан се изхвърлят. Когато желанията са низки по същност, отиват и се разбиват в океанна вълна. Това е сътрудничеството. Потребно ли е? Много е потребно. Не защото трябва да ставаме все по-съвършени, а защото трябва да сътрудничим за съвършеното. Да сътрудничим...

Това е взаимната размяна и грижа – природата да погълне отрицанието. Иначе, върнато обратно, би трябвало човек да умира всеки ден от собственото си нищожество – като се види какви мисли и желания ражда. Тогава ще разберете и защо Христос, уморен от дневните Си срещи, е отивал на близките хълмове и оставал за миг свободен, за да направи обмяна, за да може жилещи мисли и лоши желания да бъдат пратени, та да не унищожават. Защото Той е знаел как да ги трансформира. Виждате ли? Всичко го има. Има го, само човек трябва да знае да го види. Как си мислите един човек би изтраял, би издържал на всичката тази наглост, която се среща в нашия социален и духовен живот?! Как ще издържи, ако няма този велик акумулатор, който поглъща, поглъща... И вие се радвате, без да благодарите...

- Какво още има да се случва в земната еволюция? А след това?
- Нашата планета трябва да изчерпи културите – културата на знанието, културата на интуицията и културата на вечността... И когато знаем тази тайна, тогава на нас нищо не ни остава освен великия урок на човечеството, който с големите конфликти, с големите войни то трябва да усвои, да научи. Защото знанието сега го освободи от опасността да бъде унищожено. Това е големият урок на еволюцията с нейните конфликти.  След това, в т. нар. Нощ на Брама няма да има еволюция, но не може да няма души! Този акт на Нощта на Брама можем ли да го наречем революция? Дали в неговата пралая ще дойде моментът, когато той след своята нощ ще роди нов живот? Каква ще бъде еволюционната гама – дали с една октава по-горе, ще я има ли?

Проницанието най-добре характеризира това, което умът и очите не могат да достигнат! Така че не намирам за беда, ако някой затревожен тръгне недоволен от невежество и полузнание да търси проницание. Тръгнал, той е във водите на еволюцията и тя е, която ще му даде светлината на мъдростта. Между грях и вечност, между знание и живот ще има нуждата от едно трето дърво. Знание чрез интуиция!
Вратата е отворена – за някои в храма, за някои в олтара, а други ще излязат от саркофага на посвещението и ще кажат това, което е казал Хермес: „Виждам, но не с телесните си очи“.

- Често говорите, че не приемате злото и го наричате нееволюирало добро. Нееволюиралото е по-устойчиво, по-жизнеспособно, отколкото съвършеното. Това не говори ли, че самата среда, в която живее индивидът, също не е еволюирала?
-  Чудесно казано и затова в практиката се прилага облагородяване. Когато облагородявате примерно череша, я слагате на една дивачка. Защото те са по-устойчиви, по-малко уязвими към болести и засушаване.
Това нещо, прехвърлено в сферата на нашето поле мисловно, астрално и духовно, също е така. Защото общата среда е още неосъществена в своето развитие и тя дърпа, пречи. Така е!
Но това в никакъв случай не може да ни послужи за отчаяние. Ето защо съм казал, че трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние – качва камъка на кармата, качва… и така камъкът ще свърши в преражданията.

Това, че външният свят наистина много силно ни привлича, в никакъв случай не можем да му предоставим победа – победата е наша, в липса на отчаяние! А знанието ще ни възземе. Човекът като идея е еволюиращо съзнание за познание!

Разговорът с Ваклуш e записан през 1998 г. oт режисьорa Николай василев