В родопските гори се крие Мечия човек

Историята не е от вчера, тя е отпреди доста години. Тогава, в един февруарски ден на 1985 година, в редакцията влезе млад мъж и се представи: инженер лесовъд от горско стопанство в Родопите.

- Направих едни снимки – каза той. – Нося ви ги, защото не зная какво да мисля за тях, вие преценете, ако искате, ги публикувайте!

И положи на бюрото ми  6 снимки.

Загледах ги. И колкото повече се взирах в тях, толкова повече ме завладяваше едно особено чувство.

Бях виждал подобни снимки по някои чужди издания. Това бяха следи от биг фут – снежния човек от Саскечуан от Канада.

- Обикалях стопанството преди десетина дни – започна инженерът. - Наложи ми се да пренощувам в един от нашите домове. Сутринта, когато обхождахме с лесничея 15-километровата гранична зона, на един навей видяхме тези следи. Отначало помислих, че са на мечка. Но мечките оставят други следи, аз ги познавам добре. Знаете ли, въобще не вярвам на тези истории за снежния човек, но какво е това?

- Добре – казах. – Да предположим, че са… е, от снежен човек. Какво да правим със снимките?

- Ами не знам – вдигна рамене инженерът. – Аз ще ви ги оставя, пък вие решете!

Разпитах къде са правени снимките, кога, как. Били в някакво диво място в пограничната зона, където човешки крак едва ли е стъпвал. Сняг не било валяло от няколко дни, значи следите били стари. Четири, една зад друга. По-нагоре теренът бил каменист, следите прекъсвали. 

- Тук лесничеят ме засне и мен – посочи една от снимките инженерът. – Но не пишете името ми, знаете все пак…

Знаех. Историите за снежния човек бяха в категорията „несериозни и ненаучни". И не всеки разрешаваше името му да се появява в такива истории.   

Поговорихме още малко и инженерът си тръгна.

И ПОСЛЕ?

В редакцията настана смут. Половината от редакторите смятаха, че снимките са мистификация, другата половина искаха да ги публикуваме, пък каквото ще да става. Нямаше какво толкова да стане.

Историите за снежен човек у нас не са нещо ново. Преди време, като лекар в Родопите, чух песен за „мечи човек". Само че тогава смятах, че това е някакъв митологичен образ. Една възрастна жена от Широка лъка ми изпя:

„Найдельо ми мечи човек,

мечи човек от темно усое!"

 

Решихме все пак да проверим по-сериозно нещата. Пратихме негативите и снимките за експертиза в Института по криминалистика и криминология. 

Тя доста се забави. Междувременно инженерът се обади по телефона в редакцията, за да добави, че говорил с един стар лесовъд, който няколко пъти е виждал подобни следи и те не са от мечка.

ТРИ ИЗНЕНАДИ

В ЕДНА  ЕКСПЕРТИЗА

Както обикновено става в редакциите, понесоха ни други задачи, копията на снимките лежаха в папката „чакащи" и от дългото чакане вече се бяхме простили с тази тема, когато в края на юли експертизата дойде! Не съвсем като експертиза, а по обичая на учените – като „етапно мнение". Ето го.

ЕТАПНО МНЕНИЕ 

От ст.н.с., к.б.н. Йото Иванов Цанков

Относно: снимков материал, съдържащ стъпки от неидентифициран обект

От представения негатив бяха направени допълнителни снимки по метода на контратипирането. От тях визуално се установява, че стъпките не са 4, а са повече от 8 броя. Това даде възможност за един по-прецизен анализ и оценка на фиксираното изображение.

С целия снимков материал беше проведена консултация с научния сътрудник І ст. Николай Спасов – завеждащ отдел „Бозайници" към Националния природонаучен музей при БАН и член на ръководството на Международното дружество по криптозоология (наука за все още неизвестните, но вероятно съществуващи животни). На тази среща присъства специалист зоолог от Унгарската народна република и бяха обсъдени необичайните стъпки върху снежната покривка.

Приехме, че не са стъпки от човек поради еднаквия размер на пръстите и прекалено разширената предна част на ходилото. Стъпките показаха известно сходство с мечи следи, но без проследяването им на терена не може да бъде даден категоричен отговор. За разлика от мечите стъпки – следите показват силно вдлъбване на медиалния ръб – характерно за човек, но не и за мечка.

Такива следи мечката може да остави при бавен ход, когато задната лапа настъпва предната.

От снимките личи, че следите са стари и вероятно деформирани. Такъв ефект може да се получи при стопяването на снега при неколкодневно излагане на слънце. Дълбочината на следата е твърде малка за нейния размер, това подкрепя мнението, че следите не са пресни. 

Категорична преценка за принадлежност не може да бъде направена. Бихме посочили три версии:

1. Деформирани мечи следи

2. Изкуствено направени човешки следи

3. Следите показват сходство с намерените в СССР и САЩ следи от т.наречените реликтови хоминоиди (Relictus hominoids) - снежен човек.

Колкото и версията да е фантастична, сме длъжни да споменем за това.

Снимките ще изпратим на специалисти по криптозоология в СССР. 

София, 31.07.1985 г.

ДАЛ МНЕНИЕТО: (п)

Този път колебанието в редакцията беше още по-голямо от предишното, през февруари. Защото в едно такова издание като „Космос" разбирахме добре езоповския език на нашите учени.  

Първо. Снимките не бяха фалшификат. Иначе от Института по криминалистика и криминология направо щяха да ни го заявят и въпросът щеше да приключи. Бяха истински. При това – първа изненада – следите излязоха не 4, а повече от 8! Нещо, което несъвършените ни човешки очи не бяха забелязали.

Второ. Снимките се оказваха толкова сериозна научна сензация, че експертът не бе рискувал да се ангажира сам с мнение. И съвсем правилно, под особена форма – втора изненада - беше свикал цял научен консилиум: с друг наш учен с висок ранг и със специалист от Унгария. Такива консилиуми в Института по криминалистика и криминология не се правят нито често, нито случайно.  

Трето. Следите не бяха от мечка. Веднага и категорично щяха да ни кажат, че са мечи следи и повече да не се занимаваме с ненаучни измислици. Нямаше да има уговорки. И нямаше да се 

споменава и дума за медиалния ръб на стъпалото, който бил характерен за човека!

Четвърто. Версията  за снежен човек беше не трета, както беше подредена, а първа и единствена. Подредбата беше научна застраховка. И за да бъде застраховката още по-сигурна, снимките – трета изненада – се изпращаха за експертиза в Съветския съюз! Сега вече никой не можеше да укори нашите учени, други, по-знаещи, щяха да решат въпроса!

Но това беше ясно указание и към „Космос". Няма да публикувате нищо, докато не дойде решаващото заключение!

***

Това е. Копията на снимките останаха в папка „чакащи". Не дочакаха решаващото заключение, то не дойде. Не ни върнаха и негативите, разбира се. Така и не успяхме да публикуваме в „Космос" тази автентична история. 

Но сега, макар и закъснял с четвърт век, имам подходящия случай да благодаря на ст.н.с. Йото Цанков за компетентността и научното достойнство на тази експертиза! 

ИСТОРИЯТА СЪС СНЕЖНИЯ ЧОВЕК 

НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА!

Все пак, след години, публикувах кратко съобщение за загадката в Родопите. В едно скромно седмично издание – вестник „Живец", през ноември 2001 година. Но нашето общество вече се вълнуваше от други въпроси и не му бе до някакъв „снежен човек", който я съществува, я – не.

Само че аз така си мислех. През март 2004-а по телефона ми позвъни непознат. Представи се: ветеринарен лекар от Родопите, поиска среща по личен въпрос. 

Срещнахме се. Улегнал сериозен мъж към петдесетте, помоли за анонимност. Бил прочел случайно и едва наскоро съобщението в „Живец" и искал да сподели нещо. Пак повтори: моля, без имена.  

Нека ми прости колегата, историята е уникална, не бива да потъва в забрава! Ще запазя анонимността и за името, и за местата. Пък и годините вървят… 

Какво беше преживял този доста видял в живота мъж?

- В Родопите – започна той – все още има усоета, в които човешки крак не е стъпвал. Местните хора ги избягват, защото вярват, че в тях скитат нечисти сили. Такива са и имената им – Дяволско усое, Злото дере, Темното. 

И продължи. В един октомврийски ден на 2003 година му се обадили за болна крава в една отдалечена махала. В момента нямал превоз, пък и пътят дотам бил доста разбит. Времето било топло за октомври, слънчево, знаел, че през горите и едно дере може да стигне пеш до махалата за час и половина. Имал достатъчно време и решил да отиде, все пак познавал пътеката през планината, макар да не бил минавал скоро по нея. 

Тръгнал по обед, намерил пътеката, вървял бързо по рекичката през дерето, навлязъл доста дълбоко. И изведнъж се почувствал много особено. Нямало причина, наоколо бил спокоен есенен ден, но го завладяло усещането, че нещо не е наред. Като че някой го наблюдавал.

Изкачил едно хълмче, обърнал се и видял кой го гледа!

На тридесетина метра от него, между стволовете на дърветата, стояло едро космато същество. Приличало на много голяма маймуна, но по изправената стойка личало, че не е маймуна. Изпод ниското чело в него се взирали две малки очи. Съществото стояло спокойно, не проявявало враждебност. 

- Завладя ме чувството – продължи моят събеседник, - че всичко наоколо не е реално, като че се гледах отстрани. Извърнах се и тръгнах бързо по рекичката, страхувах се, честно казано, и единственото ми желание беше да се измъкна по-бързо оттам! 

Съществото вървеше след мен на постоянно разстояние. Движеше се с изключителна ловкост, много странна за едрото му тяло. В един миг попаднах на по-осветено място и от двадесетина метра можах да го видя съвсем ясно. Беше жена, имаше едри гърди! Едва тогава осъзнах с какво съм се срещнал! Беше снежен човек, от тези, които многократно са описвани! Тази снежна жена не беше агресивна, само упорито вървеше след мен.

Измъкнах се от усоето и се обърнах пак, за да видя какво става. Нищо. Тя се бе спряла при последните стволове на дърветата. Стоеше спокойно и ме гледаше, стори ми се – с известно любопитство. Вече не ме беше страх, дори изпитах съжаление към нея. Тя живееше в един чужд, враждебен свят! 

Ами това е. Отидох до махалата, свърших си работата и предпазливо разпитах дали са чували, виждали… Да, по-възрастните бяха чували за мечи хора, а един от тях ми каза, че бил и виждал, но отдалеч. Въобще не предизвиках особено учудване, за тях мечите хора си бяха реалност. 

А защо въобще сега поисках да ви го разкажа? Наблюдение, все пак… Може и да е полезно, не всекиму се случва!

***

Така е, срещите със снежен човек не всекиму се случват. Те са много редки и ще стават още по-редки. 

А дали в България живеят постоянно снежни хора?

За да има устойчива група, която да поддържа минимален брой на членовете си, да се изхранва и размножава, са нужни, според изчисленията, от 16 до 25 индивида от хоминоидите. Такава група у нас не е наблюдавана. Най-вероятно са виждани отделни индивиди от хоминоида „биг фут" – „големия крак". 

Откъде идват? Не знаем. Възможно е – от Динарските Алпи, Трансилвания или Кавказ, дори от по-далеч. Огромните разстояния само наглед са огромни. Биг фут са изключително бързи и  издръжливи, умеят да се крият, придвижват се нощем. За месец при такова придвижване могат да изминат невероятни разстояния. Не знаем и дали не са виждани на спътникови снимки. Може и да са виждани. Но  когато им се нареди, анализаторите на тези снимки умеят да мълчат.

БИГ ФУТ НЕ Е ИЗМИСЛИЦА, ЗАСНЕХА ГО

Снежният човек от Родопите по всичко изглежда, че е от семейството на биг фут. Легенди и разкази за биг фут – косматите гиганти, наши родственици, има почти по цяла Европа и Близкия изток, в Югоизточна Азия, дивите северни територии на САЩ, Канада, в Кавказ и Памир. Следи от тях са снимани многократно, по музеите има десетки гипсови отпечатъци от стъпките им – огромни, до 40 сантиметра на дължина и 20 – на ширина. Никакво съмнение – биг фут съществува. Може би на нашата планета вече не са останали много индивиди, но са останали.  

Първите автентични снимки на биг фут направиха в девствените гори на Северна Калифорния двама изследователи - Роджър Патерсън и Робърт Гимлин. Те отдавна търсели биг фут, много пъти били виждали следи. При една от експедициите разгънали лагера си до приток на река Кламати, където по разказите на местните хора били виждани космати гиганти. На 20 октомври 1967 година, когато Гимлин слязъл до реката, за да вземе вода, Патерсън бил изненадан от странното поведение на конете. Те цвилели и се изправяли на задните си крака. Патерсън излязъл от палатката, за да види какво е разтревожило животните. И тогава забелязал на стотина метра между дърветата необикновено същество. Била висока, обрасла с косми жена. Тя излязла от гората и внимателно наблюдавала лагера на мъжете. Патерсън извикал на Гимлин да не стреля. И понеже камерата му била подръка, затичал срещу жената, като пътьом я снимал. Жената го гледала с нескривано любопитство, изчакала го да се приближи на около 40 метра, обърнала се и бързо изчезнала в гората.

Този филм трае само двадесетина секунди. Но той обходи антрополозите от целия свят. Бяха му направени десетки експертизи. Нито една не посмя да го обяви за фалшификация. 

- Защо не я застреляхте? – питаха Патерсън и Гимлин по научните конференции. – Тогава щяхте да имате сигурното доказателство!

- Та тя беше човек! – отговаряха двамата. – И през ум не ни мина да я убием! Как така ще убием човек, та дори и заради науката! 

Прави са. Науката не трябва да бъде заплащана със смърт. 

Още по темата - в Януарския брой на Списание 8

Вижте и продължението!