Иши - последният индианец

На 29 август 1911 година в покрайнините на градчето Оровил, щата Калифорния, се появил човек, който изглеждал като излязъл от каменната епоха. Бил на ръба на гладна смърт, но в очите му се появила усмивка при първата му среща с хора. Опитите на всички да осъществят контакт с него претърпели разочароващ неуспех – той не говорел английски, нито испански, нито успял да разбере езика на местните индианци. За да го запази от тълпите любопитни, шерифът „приютил" непознатия в градския затвор в килията за психично болни, докато изчака становище от Бюрото по индианските въпроси какво да прави с него. Пред килията му започнали да се тълпят желаещи да го видят. 

Новопоявилият се бързо привлякъл интереса на медиите и бил обявен за „последния див индианец на Америка". Сензацията била налице – повече от 30 години в областта не живеели свободни индианци, а всичко показвало, че мъжът не се е докосвал до цивилизования живот в нова, индустриална Америка.  

Популярността му се разраснала светкавично и новината за неговото появяване достигнала до жадуващите за нови научни открития антрополози от Калифорнийския университет. 

ЖИВА АНТРОПОЛОГИЯ

В края на първото десетилетие на ХХ в. се появила нова вълна учени. Те започнали да изследват произхода на коренното население на Северна Америка и да изучават неговата култура, обичаи и езици. 

Алфред Кроубър бил първият професор в Департамента по антропология на Калифорнийския университет в Бъркли и станал основоположник на новото научно течение. В продължение на години ученият обикалял страната в търсене на представители на индианските общности, които да предадат историята и традициите на предците си. В процеса на проучванията си Кроубър се сблъскал с местни общности, значително повлияни от евро-американската култура. Затворени в резервати, лишени от традиционните си методи за препитание, племенните групи постепенно били забравили езиците си и напълно били загубили самоопределението си.  

Научавайки от пресата за появата на човек от коренното население на Калифорния, който до момента е живял изолиран, Кроубър изпратил в Оровил своя асистент Томас Т. Уотърман. Като специалист по индианските въпроси той познавал някои от местните диалекти и целта му била да определи произхода на индианеца. Задачата обаче се оказала трудна – единствената дума, която означавала нещо познато и за двамата, била „сивини" – „жълт бор" на един от местните диалекти. С помощта и на преводача от езика яна Сам Батуи Уотърман стигнал до заключението, че странният мъж е от малкото южно подразделение на племето яна, известно като „яхи".

За няколко дни проф. Алфред Кроубър успял да получи разрешение от Бюрото по индианските въпроси да вземе под опеката си индианеца и след впечатляващо изпращане на гарата в Оровил на 4 септември 1911 г. дивият мъж пристъпил в човешкото гъмжило на Сан Франциско. 

Кроубър и Уотърман настанили индианеца в сградата на бъдещия Музей на антропологията, който предстояло да бъде открит. Според индианските вярвания човек не можел сам да произнася името си пред непознати, защото това отнемало силата му. Лишен от хора, които го познават и биха могли да го назоват, дивият човек останал безименен за новите си попечители. В уважение на тази традиция Алфред Кроубър дал на своя гост име, с което той останал в историята. В нов костюм, в нов свят и с ново име, Иши заживял като член на семейството на антрополозите. На езика яна думата „иши" означавала просто „човек", но човекът зад името оставил за науката богатство, което не може да бъде събрано в една дума. 

В следващите години Иши показал на учените всичко, което е правил за оцеляването си в дивата природа, и се превърнал в жив експонат на музея с целия си набор от истории и умения. Индианецът изработил саморъчно лъкове и върхове на стрели, показал техниката за палене на огън само с дървена пръчка и разпалки, изработил стотици въжета, мрежи, харпуни, сечива и построил истинска яна колиба в задния двор на музея.

 

TРЕСКА ЗА ЗЛАТО

Историческите сведения сочат, че при пристигането на Колумб в Северна Америка през 1492 г. коренното население наброявало повече от 10 милиона души. До 1910 г. те останали  около 300 хиляди в резултат от масовото унищожение и болестите, донесени от белите заселници. Индианците били затворени в резервати и напълно загубили свободата и достъпа до териториите си. 

През 1848 г. Джеймс Маршал открил злато на територията на Северна Калифорния и нашествието на златотърсачи завинаги променило етнографската карта на района. Мините замърсили потоците и рибата изчезнала, а стадата елени напуснали обиталищата си заради засиленото движение на хора. Златната треска довела след себе си упадък за местното коренно население – глад, болести, изтребление и морална деградация. 

От западната страна на планините Сиера Невада в Северна Калифорния живеела племенната група яна. Най-южният им клон бил известен като яхи и обитавал териториите по поречието на реките Мил Крийк и Диър Крийк. Според антрополозите племенната група яна, наброяваща около 3000 души преди пристигането на „белите", намаляла драстично за няколко десетилетия. Числеността на яхи от своя страна била определена на около 400 души преди Калифорнийската златна треска. 

В няколко стълкновения между въоръжени бели и защитаващи териториите си местни през 60-те години загинали голяма част от яхи и в края на ХIХ в. племето вече се смятало за напълно изчезнало. Именно тези факти правят появата на индианеца от Оровил четиридесет години по-късно истинска научна сензация и откритието на Уотърман придобило още по-голяма значимост.

40 Г. СРЕД 

ДИВАТА ПРИРОДА

Иши бил роден между 1860 и 1862 г. В тези години неговото племе водело последните битки за оцеляването си с белите заселници. 

През 1865 г. водите на р. Мил Крийк били обагрени от кръв. Повече от 40 яхи били избити в клането при Трите хълма (Three Knolls Massacre). Загинал и бащата на Иши. Около 30 души се спасили, но били подложени на жестоко преследване. Около 1870 г. малка група яхи, включително майката и сестрата на Иши, се укрили в горите и заживели изолирано от останалия свят. Те успели да се приспособят към неблагоприятните условия на живот в подножието на Каскадите (Cascade Mountains), като се препитавали с лов и риболов. До 1894 г. оцелелите от племето останали едва петима. Индианците старателно се опитвали да избягват контактите с местните заселници. 

Инженери картографи от Oro Light & Power Company се натъкнали през 1908 г. на Иши, който ловял риба в р. Диър Крийк. Индианецът бързо изчезнал в гората, щом видял приближаващи се хора. На следващия ден инспекторите решили да проучат района и попаднали на самотна индианска колиба, в която открили безпомощна възрастна жена - болната майка на Иши. Мъжете взели със себе си части от покъщнината като ценни трофеи и изоставили жената. В пристъп на угризение на съвестта някои от тях решили да се върнат, за да ѝ помогнат, но открили лагера изоставен. Почти разкрити, Иши, сестра му и болната им възрастна майка се скрили и разделили в пущинака и това се оказала тяхната последна среща. Иши останал напълно сам през следващите три години до появата му в покрайнините на Оровил.  

ДУХЪТ НА 

ДИВИЯ ЧОВЕК 

По думите на Алфред Кроубър Иши бил най-силно впечатлен от множеството хора в Сан Франциско. Като дете той бил  виждал не повече от 30-40 души на едно място, след което останал само в обкръжението на малкото си семейство, а последните години и в пълна самота. Иши се радвал искрено на общуването. Вероятно желанието му да е сред хора било това, което през 1911 г. го извело от горите, в които бил прекарал целия си съзнателен живот. 

Самотният яхи проявявал силен интерес към съвременното американско общество и показал изключителна адаптивност в новата градска среда – наблюдавал любопитно превозните средства, сградите, харесвал музиката на Карузо и с часове слушал грамофонните му записи. За няколко години речникът на Иши на английски език се обогатил с над 500 думи. 

През пролетта на 1914 г. проф. Кроубър, Уотърман, Сакстън Поуп и Иши предприели експедиция до родните места на Иши. Целта им била да картографират района на Диър Крийк и Техама каунти, в който индианецът бил живял, и да видят в реални условия начина му на оцеляване. 

В естествената си среда Иши показал своите ловни и риболовни умения. С това пътуване назад във времето учените успели да документират истински ловни сцени със саморъчно изработени от индианеца лък и стрели, снимали Иши, облечен в препаска, да лови риба, да убива елен, да изработва стрели с обсидианови върхове и да пали огън с кремък. Благодарение на тези демонстрации, събудили жив интерес у Сакстън Поуп (известен лекар и преподавател в медицинския департамент на Калифорнийския университет), впоследствие той става един от хората, възродили лова с лък и стрели в Америка. 

Иши за последен път се завърнал в земите на предците си и успокоил духа си сред природата. 

През лятото на 1915 г. Кроубър се обърнал към известния по онова време лингвист Едуард Сапир, който започнал мащабно изучаване на езика на Иши. В продължение на няколко месеца Сапир записвал всички думи на езика яхи, които Иши му обяснявал с жестове.

Ученият успял по слух да транскрибира песните и преданията на неговия народ и дори имитиращи дивите животни звуци и ловни сигнали. Записани били повече от 40 яхи легенди и предания за духовете на животните и растенията, за живота и смъртта, за сътворението.

Въпреки свободата на общуване, която постепенно се установила между индианеца и новите му приятели, учените не успели в дълбочина да разберат смисъла на действията и светоусещането на Иши. Неговото спокойствие пред смъртта, приемането на нещата като част от провидението, отношението му към заобикалящата среда, дивата природа и уважението към всяко живо същество били дълбоко вплетени в духа на племенните му традиции и непонятни за представителите на евро-американската култура. 

Животът в изолирана среда успял да предпази Иши от болестите, покосили голяма част от коренното население на Северна Америка. С пристигането си в Сан Франциско индианецът започнал да боледува и станал чест посетител в кабинета на доктор Сакстън Поуп. Чести настинки, пневмония и цялостно отслабване на имунната система довели до тежката диагноза в края на 1915 г. – туберкулоза. Иши бавно се стопявал и отслабвал пред очите на своите приятели, но до последно предавал завета си в разговорите си със Сапир, Поуп, Кроубър и Уотърман. Изтощен от дългото боледуване, Иши издъхнал на 25 март 1916 г.

СМЪРТТА 

И СЛЕД ТОВА

Преди смъртта си той изрично изявил желанието си мъртвото му тяло да не бъде подлагано на медицински изследвания и да бъде кремиран. Духът му можел да отиде при предците му само ако тялото е цяло. В отсъствието на Алфред Кроубър обаче била направена аутопсия и мозъкът на Иши бил взет за изследване. Кроубър настоял той да бъде съхранен в института „Смитсониън" във Вашингтон. 

В началото на 90-те години на ХХ в., уповавайки се на един закон за реабилитиране на коренното население, активисти от индианските общности в Северна Америка започнали борба за пълно възвръщане на всички артефакти и тленни останки от фондовете на федералните институции на наследниците им от съответните племена. 

Иши отново станал обект на медиен интерес през 1997 г., когато представители на няколко калифорнийски племена оповестили становище на „Смитсониън", в което се отрича той да притежава част от тялото на Иши. 

В следващите години институтът признал, че мозъкът на индианеца е в техните архиви, но възникнал спор кое от племената е най-близък родственик на яхи и кой има право да приеме земното тяло на Иши. 

През август 2000 г. тленните останки са предадени на две севернокалифорнийски индиански племена - племената от Рединг Ранчерия и Пит Ривър, които съхранявали и кремираното тяло на Иши. Останките на „последния див индианец на Америка" са почетени според традициите на рода му с погребална церемония в каньона на Диър Крийк. След повече от осемдесет години духът на Иши намира покой и се отправя към ловните полета на неговия род. 

Днес много анализатори си задават въпроса какво е наследството, оставено от „последния индианец на Америка". Всеки открива своята истина и по различен начин оправдава действащите лица и събитията в историята. Според антрополози, лингвисти, културолози досегът до незасегнатата от цивилизацията автентична култура е дал неоценим тласък на науката и опознаването на местното население в Северна Америка. По мнение на някои наследници на калифорнийските индианци приемането на Иши в научните среди почти като равен помогнало за интеграцията им в обществото и за по-толерантното им приемане. За основателите на скаутските движения и за много от практикуващите т.нар. бушкрафт показаните и документирани умения на индианеца станали основен наръчник за оцеляване сред природата. Няколко факта обаче не могат да бъдат пренебрегнати – Иши останал енигматичен и не напълно разбран от изследователите си и въпреки откритото споделяне на всички свои знания запазил тайнствеността на едно далечно за „белите" светоусещане. 

А дали това не е просто тъжната история на всички изчезнали северноамерикански индиански племена, разиграна на живо в светлините на медийното любопитство за краткия период от появата до смъртта на Иши?

История за Гущера

Лингвистът Едуард Сапир работи с Иши и записва историите му в четири тетрадки и над двеста страници в периода от средата на 1915 г. до неговата смърт. Между двамата се заражда дълбока връзка и Сапир тежко приема смъртта на индианеца. Той прекратява работата си над текстовете и записките му остават непубликувани. Лингвистът използва метода на фонетичната транскрипция, което по-късно затруднява яна преводачите и тълкувателите на легендите.

Една от шестте записани истории с най-богата фабула е „История за Гущера". По подобие на англо-саксонския епос за Беоулф и старофренския „Песен за Роланд" легендата съдържа исторически и фолклорни елементи. Сагата за премеждията на Гущера – събирателен образ на смелия индиански вожд, описва в детайли бита на местното население в девет отделни части. „Изработване на стрели", „Мечката Гризли и Дългоопашатия гущер" , „Събиране на борови семена", „Нощен танц" рисуват богата метафорична картина на живота на индианците - събирането на храна, изработването на стрели, лова, погребалните обичаи, молитвените танци.

Из „История за Гущера": 

„Мечката Гризли и Дългоопашатия гущер" 

Гущера (героят вожд) изпратил своя другар Дългоопашатия гущер да събере пръчки baiwak'i, за да изработят върхове за стрелите си. Събирал той цял ден в гората и когато решил, че има вече достатъчно и е време да се връща, насреща му изскочила Мечката Гризли. Погълнала го тя цял и „забременяла". 

Забавил се Дългоопашатия в гората, а започвало да се свечерява. Гущера взел колчана си и тръгнал да го търси. Видял разпилените по земята пръчки и следите на мечката и разбрал какво се е случило. Взел Гущера разпръснатите baiwak'i и се прибрал в селото си. Изгорили всички пръчки в знак на траур, а на сутринта отрязал косите си, намазал лицето си с пепелта и тръгнал да търси разплата за погубения си събрат (описание на традиционните погребални обичаи на племето яхи). 

Проследил Гущера следите и намерил любимото място за хранене на Мечката Гризли. 

„….

(към мечката)

„Ще запаля лулата си! 

Колко време ще мине, докато се завърнеш?

Нека не много", казал той.

„Това са твоите места за хранене!", казал той. 

„Това е мястото, добре!", рекъл. 

Изкачил се той на дървото к'асна,

прикрил се в клоните на лозата, 

докато слънцето залязвало.

(В тази част на легендата е описан начинът на проследяване и издебването на целта.) 

Цяла вечер прекарал Гущера на лозата к'асна. На сутринта Гризли отново дошла да се храни на познатото място. Скочил Гущера върху гърба ѝ и с тетивата на лъка си започнал да я души. След дълга борба успял да отреже главата ѝ и ѝ избол очите. Отвътре се подал Дългоопашатия гущер, героят го извадил от тялото на мечката и го спасил. Нарамил колчана със стрелите си, поставил Дългоопашатия в него и се прибрали живи и здрави в селото.

Публикувано в брой 1/2014 г.