Подкрепете ни!




ЛюбопитноИва Тодорова / 3 април 2015

Георги Господинов: Тъгата идва от неслучили се истории

С писателя за неизговорените случки, вярата в колебаещия се човек и сантименталността на хората от ХХ век разговаря Ива Тодорова



Георги Господинов е един от най-популярните и превеждани български автори през последния четвърт век. Автор на стихосбирките „Лапидариум", „Черешата на един народ", „Писма до Гаустин" и „Балади и разпади".  Най-известен е обаче с прозата си - „Естествен роман" има 9 издания на български, превеждан е на 21 езика, сред които френски, английски, немски, испански, италиански, датски, чешки. Според Frankfurter Allgemeine Zeitung романът е „малък изискан шедьовър",  а Le Courrier го нарича „машина за истории". Романът „Физика на тъгата" се превърна в литературно събитие. Носител е на националната литературна награда „Христо Г. Данов" и финалист на 4 европейски награди.  Сборникът с разкази „И други истории" бе публикуван във Франция, САЩ, Чехия, Македония, Австрия, Италия, Полша. Преди година излезе и своеобразното продължение - „И всичко стана луна". Съставител е на сборника „Аз живях социализма. 171 лични истории" и съавтор на „Инвентарна книга на социализма". Автор на пиесите „D.J." и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта", спечелили награди за най-добър драматургичен текст.


- Г-н Господинов... тук, в България, един другиго се наричаме „господи"-н, а май дори не се уважаваме особено. Защо така? 
- Моят баща се казва Господин. И неговият дядо. Началото на „Господин" като лично име е някъде от средата на XIX век. Странно е, не знам как се е получило и се опитвам да разбера. По-скоро идва от нещо като домакин, разбира се „Господ" е вътре, но нека си спомним и песента „Стани, нине, господине" – тоест нещо като господар на дома си.  Когато по време на соца някой викаше баща ми по име на улицата: „Господине, Господине!", всички замръзваха. И той се обръщаше. Беше много хубаво, аз много се гордеех по онова време. Той можеше да си позволи да бъде господин във време на другари. (Смее се.) 

- А тъгата? Меланхолията? Защо виреят толкова добре по нашите ширини – нали сме уж южен народ?
- Защото има много неслучили се неща. Много неща, които ни се е искало да станат, а не са. В един момент вече не знам дали не сме забравили и да искаме. Неслучили се в чисто исторически план, а оттам - и в личен, защото двете са свързани. Ако майка ми е искала да се запознае с Пол Маккартни (или поне да го слуша) и не е могла, това е нейна лична травма, но е свързана с това, че се е родила в България, тук не се пътува или такива музиканти не идват на концерти в София. И това покриване на лични неслучили се истории с по-голямата - неслучила се българска история, е част от меланхолията. Другата причина е, че има неизговорени тъги, премълчаване и натрупване на неизговорени неща поради патриархалност и социализъм. Не само поради едното. Малко темерутска култура. 

- Бихте ли напуснали България завинаги?
- Всеки ден си го мисля (смее се).  „Завинаги" е много тежка дума, за XIX и XX век е валидна, но в XXI и този трагизъм вече ни е отказан, защото е много лесно да пътуваш. Много е трудно да е завинаги. Най-лесно е да кажа „заради дъщеря си". Но има и нещо друго - идва момент, в който става невъзможно да вършиш това, което правиш тук. Не става дума за някакво финансиране, това не е важно за писането, както е за киното. А защото човекът, който пише, в моята версия трябва да е свръхчувствителен. Да е много раним. Всичко да го „закача" по някакъв начин – не можеш да минеш без рани и през въздуха, нещо винаги трябва да те дере отнякъде. Но тук вече става свръхболезнено, т.е. има някакъв минимум на здравословност, който тук е нарушен. Става дума за силна фамилиарност и теснота на средата. Тясно е. Обедняване, озлобяване. Говоря за културната среда, за литературната, която е много малък дял от цялото. И като виждаш всичко това, някак си изгубваш мотивация да пишеш и публикуваш. 

- Защо си струва да продължаваме да се опитваме да вървим напред тук?
- Аз съм от ХХ век. Роден съм в ХХ век, моите любими автори, майка ми и баща ми са от ХХ век. И ние, от ХХ век, сме малко сантиментални, затова оставаме тук. Заради езика, заради малките неща, някакви места – най-често от детството. Където са живели баба ми и дядо ми, Тополовград, където съм живял между 8-ата и 10-ата си година. Тези места вече не съществуват по начина, по който са съществували в детството ми, но се актуализират, когато си навън. Те ти стават важни. Заради такива ирационални неща оставаме. 

- Удобен език за писане ли е българският? 
- Да, като всеки друг език. Труден е за превод, но писателят не мисли за превода. Мисля, че и книгите ми не са лесни за превод, защото в тях езикът и нюансът са важни. Има писатели, които пишат със съзнанието, че това ще стане филм. Моето писане не става лесно за кино. 



- Вярно ли е, че „Естествен роман" е първата българска книга, преведена на исландски? 
- Да, така ми казаха в Исландия. Преведоха я през датското и английското издание. 

- Какво ще ви липсва след 20 години от днешна България?
- Нищо (смеем се). На мен ми липсват сега 90-те. Те са отпреди 20 години. Отдавна си пиша в тефтери и наскоро се зарових из тефтерите оттогава - мислех си защо ми липсват 90-те. Защото имаше ясни разграничителни линии, което ми се струва много важно за етиката. Тогава не можех да си представя да се съюзя с хора с друга естетика, и сега не бих приел. Там имаше едни етически и естетически битки, които сега не биха могли да се случат поради тоталното размазване на тези граници. Оттогава си имам едно тефтерче с откази и знам какви неща не бих направил. Предавания, в които не бих участвал. Медии, за които не бих дал интервю. Това беше по-лесно през 90-те. Сега, когато виждам, че близки хора правят тези компромиси, се чувствам по-тъжно и самотно. Чувствам се непринадлежащ. Измислил съм си тази дума за един мой герой, Гаустин. През 90-те имаше малки общества, малки центрове на съпротива. И те бяха постоянни, по-дълготрайни, докато сега е като фейсбук – двама се карат, а има един трети, който лайква и двамата. 

- Споменахте Гаустин, този герой присъства в много от произведенията ви. Кой е той?
- Невидимото дете... (Смее се.) Първо беше името. Бях измислил нещо от два реда и исках да стане епиграф, трябваше ми само име на автора. Така измислих Гаустин от XIII век. Книгата излезе, един ден срещам пред Народната библиотека много интелигентен професор по антична философия, който ми казва: „Днес цял ден търсих кой е този Гаустин." (Смее се.) После Гаустин мина в разказите - в този с неговото име вече използвах за прототип мой приятел, писател и антиквар. Пращаше ми писма с марка на цар Борис от 1930 година, които пристигаха. Не знам как го правеше, може лично да ми ги е пускал в пощенската кутия, с восъчен печат отзад. Изпращаше ми цигари „Томасян" от 37-а година. Пушил съм тези цигари, малко сухи вече, имаха особен вкус. Знаеше, че обичам да живея в миналото. И аз съчиних такъв човек, който живее вече само в 39-а. 

- „Физика на тъгата" излиза в Италия веднага след българското публикуване. Как беше оценена?
- Всичко тръгна от преводача – проф. Джузепе дел Агата. Голям образ, българист, който живее в Пиза, преводачът на Радичков в Италия. Той още в ръкопис прочете „Физика на тъгата" и италианското издание на романа наистина е първото чуждо. Миналата година книгата получи хубави отзиви и беше избрана за една от трите най-важни, излезли в Италия. Във Флоренция романът  стана финалист в конкурса Premio Gregor von Rezzori, тогава за първи път се видяхме с човека от журито - защитник на романа. Известният изследовател на четенето, преведен и у нас, Алберто Мангел, аржентинец, приятел на Борхес. Бил е много младо момче, когато е срещнал Борхес, който го е поканил да му чете следобедите, защото вече не е виждал. За мен беше такова удоволствие да говоря с човека, който е говорил с Борхес, а той ми каза: „Аз веднъж се здрависах с един, който е познавал Кафка". Невероятен фестивал, участваха големи звезди като Майкъл Кънингам, актьорите Ралф Файнс и Изабела Роселини, режисьорите Бертолучи, Шльондорф.

- Кога писането се превръща в професия?
- На 9 години получих първия си хонорар за стихотворение, писал съм за това в „Естествен роман". 4 лева и 50 стотинки – спомням си ги ясно. Публикацията беше във вестник „Сакарско ехо" в Тополовград. И си казах, че ако напиша 20 стихотворения, ще си купя балканче, то беше 85 лв. Така и не си купих – аз написах 20, но не ги публикуваха. Това в кръга на шегата. В един момент усещаш, че имаш читатели, невидимо общество, което не познаваш, но те чете и чака следващото, което ще напишеш. Не знам това професионализация ли е, но събужда страхове, че някъде чака едно невидимо създание, което иска да му дадеш книга, текст, стихотворение, разказ и по-скоро е отговорност, въпреки че е много силна дума. Както от „Малкият принц" знаем, че като опитомиш някого, ставаш отговорен към него. И затова много бавно написах втория си роман - общо взето, 12 години след първия. През тези години съм писал и правил и други неща. 

- Сега с какво се занимавате?
- Довършвам един ръкопис с поезия открай време. Аз съм започнал с поезия и сега ще свърша с поезия (смее се). А другото странно нещо, което съм направил напоследък – довърших либрето за опера. Имах покана от един полски композитор и догодина трябва да е премиерата в Полша.

- Как се създава драматургия? Действеното слово с какво се отличава от прозата?
- Там не си сам с езика си. Аз обичам езикът да е важен, докато в драматургичните текстове той трябва да движи действието напред. И е по-различен опит. От друга страна, според мен във всеки жанр човек пише една и съща история. Не обичам много чистите жанрове и когато мога, ги прекрачвам. 

- Имате ли идея за финала, за развитието на историята, когато започвате роман?
- Не, не знам. Има такъв тип писатели, които пишат, все едно правят Менделеева таблица и знаят предварително в кое квадратче какво ще има, включително и в кой ден ще запълнят съответното квадратче. Не съм от този тип. Понеже идвам от поезията в писането на проза, и съм по-хаотичен, по-анархистичен и мързелив.

- А как монтирате? По каква логика или признак свързвате фрагментите си в роман? 
- Да, монтажът е важен накрая. С „Физика на тъгата" беше много трудно, защото исках да вървя по ръба на разпада, но в същото време да има нишка, която не изпускаш в лабиринта. По-разсеяните читатели понякога се изгубват в книгата. Но ако се чете бавно и с добро око, се вижда една нишка и за каквото и да се говори, винаги присъства мазе, дете, изоставяне. В различните векове и географии става дума за тези три неща. 
Така се случи, че писах романа на различни места, финалът беше в Сплит, в едно кафене през октомври. Стоях с компютъра, пиех сок от бъз и имах 17 варианта. Нямах заглавие, разпечатах го, стана още по-трудно, защото го разхвърлях навсякъде. За мен беше ясна нишката, трудността беше да стане добре и за читателя. Измислих местата за спиране, където да се даде малко отдих. Той е вън от всички жанрове и това е предизвикателството на романа. Когато излезе в Германия, една немска рецензия беше озаглавена „Най-крейзи романът на сезона".


- Как разбирате, че е готово едно произведение? Искало ли ви се е след излизането да промените, да добавите, поправите нещо?
- Не, никога не съм поправял, след като излезе книга. Не съм и искал, като нещо е завършено, не можеш да го поправиш. Аз не обичам тази метафора, че текстовете ти са като деца, но ако я приемем, някак не можеш да си поправиш после детето, да си кажеш „тук малко ще орежем". То става независимо същество. Живо нещо и край. 

- Кога се съмнявате? Колебаете ли се и как се преодолява това? 
- Ами трудно, то се вижда. Обикновено се опитвам да превърна колебанието в жанр, както в „Естествен роман". Там даже има един епиграф „Бих искал някой да каже, че този роман е хубав, защото е изтъкан от колебание" и това продължи във „Физика на тъгата". Колебанието остава. Всяко следващо изречение е по-трудно, независимо колко статии, разкази и романи имаш. Наистина, повече вярвам в колебаещия се човек, не понасям хора, особено писатели, които удрят по масата и казват това е така, това - не, и ще обяснят живота надве-натри. 

- Пишете ли поръчкови неща?
- Ако Дейвид Линч ми каже: „Дай да направим един филм, напиши ми сценарий!", сигурно ще го направя (смее се).

- Работите ли с млади автори? Какво научавате от тях?
- Да. Преди работех много. Това е много полезно, защото писателят е егоцентрик все пак. А когато работиш с друг човек, по негов текст, като откриеш нещо хубаво и му се зарадваш, е много оздравително. Винаги съм се радвал да открия хубаво изречение, стихотворение, нещо голямо у друг автор. Аз самият някак си го дължа, защото съм чул добри думи за мои неща от по-възрастни поети и това се предава. 

- Къде е границата между имитация и вдъхновение?
- Имитацията е съчиняване. Аз мога да го различа, но не знам как да го обясня. Едното хваща и нямаш обяснение, а при имитацията виждаш, че човекът е спазил формулата, но нещо не става. Техниката е добавената стойност към нещо, което трябва да имаш в себе си. 

- А кои са вашите любими автори и защо?
- Борхес заради всичко, което прави с езика и с паметта. Заради езика най-вече. И Селинджър, разказите – те са необясними. Няма как да обясним защо са толкова всмукващи. Може би едно от заглавията ще ни помогне – там има „обич и омерзение". И, разбира се, много е важно да се чете поезия на български заради езика, ритъма и всичко. Това е работилница. Много харесвам Далчев, поетите от 40-те - Вутимски, Геров, ранния Валери Петров, Яворов.

- Какво е бъдещето на литературата, измислени ли са вече всички жанрове?
- Сигурно, но аз обичам да ги смесвам. Може би в един момент ще ми се припише нещо в чист жанр. Сега ми се минава отвъд жанровете. Не, не са измислени всички. Има разни неща, които съм си мислил да направя, част от тях са описани като проекти на Гаустин. Прожекции върху облаци на дъжд, може би имаме вече техника да го правим, или моментни скулптури на полет на муха. Да се направи с тел цялото нещо, това е някаква скулптура, език – 3D език. 

- Кое от изкуствата ви е най-непонятно, най-далечно или неприсъщо?
- Сигурно балетът. Няма думи...

- Пушите ли?
- Бях много страстен пушач. Още харесвам пушенето и се сънувам като пушач. Много обичах и си колекционирах цигари, свивах, героите ми пушеха много. Даже скоро една читателка ми писа, че пропушила заради „Естествен роман". Имам и пиеса върху пушенето - „D.J.", за Дон Жуан и цигарите. Игра се през 2005-а, режисьор беше Деси Шпатова и е върху една история за тютюна, първите цигари в Европа се появяват в Севиля по същото време, когато се появява Дон Жуан като образ. Тогава всички пушат масово, дори в църквата. Дори има була на папата, който казва, че може да се пуши в църквата, само не по време на определени ритуали. Тогава измислих нещо, което вече виждам по летищата – кабинки за пушачи. В моята пиеса се казваше „кабината на порока", затворена херметично, където имаш 10 отпуснати цигари за целия си живот и можеш да ги изпушиш или размениш за други пороци. 

- А вие как спряхте?
- Рязко, намалявах, свивах. След това реших, че ще имам дете, и ги спрях. Но си ги носех 2 години в раницата навсякъде, защото бях чел, че е важно да си имаш у теб. 

- Вярвате ли в Бог?
- Както казваше баба ми, има една сила. Ами, хм... Писал съм... Вярвам, да, по всяка вероятност. Една от първите книги, които съм чел в детството си, прочетена шепнешком от баба ми, беше Библията. Тя много вярваше по начина, по който селските хора вярват. Но Бог идва през детството много лесно. 

- А в извънземни вярвате ли?
- Няколко пъти ми се е струвало, че виждам извънземни (смее се). В либретото, което написах, има една теория за извънземните. Мъж и жена летят до Марс, нали вече е почти възможно за 500 дни, проблемът е как в малка капсула могат да останат заедно толкова време. И се появява една муха, която им разказва. Защо си мислим, че извънземните са непременно някакви странни зелени човечета? Твърде вероятно е да са мухи, които ние така отмахваме, а те са на Земята много по-отдавна от нас.

- Пишете доста за капсулираните спомени от социализма, а какви са спомените ви от стария „Космос", списанието, което наследихме от „8"?
- Беше недостъпен, трябваше да се редиш на репа (РП). Свършваше винаги. Много обичах да чета такива неща, бях даже в паралелка с биология и мислех, че ще стана нещо, свързано с природа и естествени науки. Беше ми интересен. Четях инспектор Стрезов като криминална литература, не ме интересуваше кой е убиецът. И сега, като пиша, не ме интересува кой е убиецът, интересува ме повече жертвата и нейната история...

- Като човек, който също е намерил призванието си в работата с писеца, как се почувствахте след касапницата в Париж?
- Случи се точно на рождения ми ден. Бях в град Елена, без интернет, без телевизия, разговаряхме за книги. Научих го късно, едва сутринта на следващия ден. Тъга и недоумение - това усетих първо. Всяко убийство е терористичен акт срещу човешката ни природа в крайна сметка. Мигновен срив в човешкото. Не искам да делим хората на журналисти, писатели и обикновени граждани. Няма такова деление. В този атентат бяха застреляни посред бял ден 12 човека, после още четирима. Затова вместо „Аз съм Шарли" бих заявил „Аз сме". Аз сме всеки един от тези жертви, и полицаят, и продавачът в онзи магазин, който загина, и чистачката. Да си човек, е отпреди всичко друго, отпреди религиите също.

- Споменавате религиите, как те могат да се сближат? Могат ли дори да се обичат различните вери?
- Гради се любов между хора, между човеци. Това е важното. То е и единствено възможното, струва ми се. Знаете ли какво си мисля след този атентат. Може би вече не е достатъчно просто да се понасяме едни други. Не е достатъчно да се правим, че не се забелязваме, да живеем уж толерантно, а дълбоко в себе си да изпитваме неприязън към другия по религия или етнос. Трябва да се извърви крачка напред. Да изпитаме истинско любопитство и емпатия към другия. Да говорим с него, да чуем личната му история и да му разкажем нашата. Само така има шанс да живеем заедно. 

- Трябва ли вдъхновението да има граници?
- Ако питате за карикатурите в „Шарли ебдо", въпросът е много сериозен. И може би ще ви изненадам. Далеч не харесвам част от тези карикатури. По естетически и етически причини. Не харесвам прекомерното усилие да уязвиш другия, не е вдъхновяващо. Да го убиеш пък, както казах, минава отвъд човешкото. Нека имаме сетива за тази сложност. Да, свободата минава по едни невидими меки граници. Понякога имаме само интуиции за тях.
Защо пълното слънчево затъмнение на 8 април предизвиква тревога в САЩ Любопитно

Защо пълното слънчево затъмнение на 8 април предизвиква тревога в САЩ

Училища се затварят и хората са помолени да се запасят с храна, вода и гориво, валят черни прогнози

Английските национали в подкрепа на болните от Алцхаймер Любопитно

Английските национали в подкрепа на болните от Алцхаймер

През второто полувреме в мача с Белгия футболистите бяха без надписи на фланелките си

Финландия остава най-щастливата страна в света за седма година Любопитно

Финландия остава най-щастливата страна в света за седма година

България се качва на 81-о място от 143 държави във веселата класация

Как да се справите с хора, които говорят твърде много Любопитно

Как да се справите с хора, които говорят твърде много

Те просто не могат да се спрат да бърборят, а често дори не осъзнават, че го правят

Астрофизик откри физически недомислия във филма „Дюн: Част втора“ Любопитно

Астрофизик откри физически недомислия във филма „Дюн: Част втора“

Някои детайли, свързани с пясъчните червеи, са ненаучни

Щъркелът Ярен другарува с рибаря Адем 13 години Любопитно

Щъркелът Ярен другарува с рибаря Адем 13 години

Птицата се върна рано при своя приятел тази пролет

Мощен срив в системите на Facebook и Instagram Любопитно

Мощен срив в системите на Facebook и Instagram

Услугите на Meta бяха недостъпни, емисиите спряха, проблеми имаше и с влизането в Google

Наредиха на чиновниците в САЩ да избягват „проблемни“ термини като „майка/баща“ и лични Любопитно

Наредиха на чиновниците в САЩ да избягват „проблемни“ термини като „майка/баща“ и лични местоимения

Държавният секретар Антъни Блинкен инструктирал служителите на Държавния департамент с писмо

Вземи тъмните ми дни и ми донеси светли Любопитно

Вземи тъмните ми дни и ми донеси светли

Какво разказват в Румъния за историята на усукания червено-бял конец

Конете във Виена вече ще са с пластмасови подкови Любопитно

Конете във Виена вече ще са с пластмасови подкови

4000 евро годишно струва на кочияша подмяната, общината обещава субсидии

Исландия възобнови търговския китолов, варварството продължава Любопитно

Исландия възобнови търговския китолов, варварството продължава

Изтребването става „по-хуманно“: забранено е да се убива кит пред очите на малкото му

Кой е авторът – човек или изкуствен интелект? Любопитно

Кой е авторът – човек или изкуствен интелект?

Можем ли да различим създаденото от човека от генерираното от изкуствения интелект? Нека заедно направим един експеримент.

Стотици страници култура безплатно онлайн Любопитно

Стотици страници култура безплатно онлайн

ЮНЕСКО отвори световната дигитална библиотека на 7 езика

Италия планира да построи най-дългия висящ мост в света до Сицилия Любопитно

Италия планира да построи най-дългия висящ мост в света до Сицилия

Мечтите за този проект съществуват още от времената на Древния Рим