НаукаГанета Сагова / 8 януари 2014

Покритият град

Йоланда, най-мощният тайфун в историята, остави ужасни разрушения и хиляди жертви

За дарения на пострадалите от супертайфуна във Филипините:

Rotary Club of Kankabato
Metrobank, Marasbaras fronting Robinson Mall
Tacloban City, 6500, Philippines
Банкова сметка: 5257525505967
Основание за плащане: RELIEF FUND TYPHOON

-----------------------------------------------------------------------------------------

Като част от съвсем друг проект на Списание 8, за който скоро подробно ще ви разкажем, главният редактор Ганета Сагова и един от любимите ни фотографи - Добрин Кашавелов, се оказаха в град Таклобан, епицентъра на преминалия броени дни преди това супертайфун Хайян. Всичко това съвпадна и с поредната среща на върха, която трябваше да търси ново решение в битката за климата.

Първото нещо, с което те посреща Таклобан (провинция Лейте) и не те оставя, докато не си тръгнеш, е тежката смрад от загниваща плът. 2100 са преброените тела, заринати в масови гробове пред църквите в града. Поне още 1500 души са погребани под руините на своите къщи или офиси, след като в черния петък на 8 ноември 2013 г. най-мощният досега в света тайфун - Йоланда (както местните наричат Хайян), стовари своя юмрук над Филипините.

Още за срещата за климата във Варшава преди дни - четете тук.

Общо 12 000 души са жертвите в провинциите Лейте и Самар - най-жестоко пометени от водната стихия, съобщава местната преса. Общо пострадалите от Йоланда достигат 10 милиона души, като 3 милиона от тях са били директно на пътя му. Разрушени са 7000 села и 500 града. 300 000 къщи са изравнени със земята.

ОНЗИ ДИВ КОПНЕЖ

ПО ФИЛИПИНИТЕ

21 дни след трагедията обаче слънцето грее весело, бели облачета бавно пътуват по синьото небе. От самолета нищо не подсказва какво ни очаква в Таклобан – Покритият град, както се превежда името на тангалог. Впрочем точно такъв - спокоен и слънчев, е бил денят, преди Земята да излее своя гняв върху островната държава.

„Предупредиха ни, че ще има буря – силни ветрове и дъжд, ние сме свикнали с това. Но никой не ни каза, че ще има тайфун. Че ще ни удари 5 м вълна", развълнувано разказва Хенри Уичи, председател на местната Ротарианска организация, наш гид в Таклобан.

НЕБЕТО ПАК БЛЕСТЕШЕ

КАТО СЛЮДА

Но на 8 ноември Тихият океан никак не бил тих. „4 пъти се чу мощно „Дум!" – звук, който идваше от дълбините на ада. На петия път удари зловещо... Водната стена, която се образува, е стигала 10 фута, а скоростта на вятъра била над 300 км в час. 3,5 пъти по-мощен от урагана Катрина през 2005 г. (Една и съща стихия се нарича „тайфун" в Северозападния Тих океан и „ураган" в Атлантическия и Североизточния Тих океан – бел. ред.)

Пасификът все пак е дал знак, че се готви за атака. Рибари и местни хора са забелязали вечерта преди удара, че водите на океана са се отдръпнали сериозно от брега. Уви, никой не е обърнал внимание на този знак или не го е разчел правилно...

Каролин Уичи, съпругата на Джими, отваря джип със залепен найлон вместо стъкло и ни подава маски: „Сложете ги, мирише нетърпимо". По-късно разбираме, че всички коли на съпруга й, който е търговец на автомобили, са наводнени от супертайфуна. Взел е назаем чужда, за да ни посрещне от мястото, което някога е било летище. Там сега са останали само носещите стени, част от покрива...

Операторът ни и фотограф Добрин Кашавелов потъва с камерата си сред разрухата. Никой не му пречи, охраната отдавна е спряла да си придава важност. Приоритетите са други. Журналистите са добре дошли. Защото някой трябва да изкрещи каква е истината. Какво (не) се случва в Таклобан.

ТИ ПОМНИШ ЛИ

МОРЕТО И МАШИНИТЕ

Снимка: Добрин Кашавелов

На „летището" разбираме защо толкова трудно намерихме билети. Всичко беше продадено 20 дни напред и бе чудо как се появиха 3 свободни седалки...

Дни след трагедията на острова кацат американски военни с помощи, инсталират радар и разчистват пистата. Към Таклобан започват да летят самолети с хуманитарна помощ. Повече от половината население напуска острова, но постепенно онези, чиито домове са частично запазени, се връщат (най-вече, за да не ги оберат). Към Покрития град летят и доброволци, и роднини на пострадалите. До деня, в който американците се изнасят... с радара си. Оттогава полетите са ограничени - лети се само с визуален контрол – денем, с по-малки самолети.

Джипът ни потегля сякаш в каданс, за да запечата всеки кадър от картината на пълна разруха, запечатващ се дълбоко и завинаги в съзнанието ми. „Поне вече няма трупове по улиците. Онзиден прибраха последните", подхвърля, опитвайки се да е бодра Каролин, сякаш прочела мислите ми.

Няма армия, нито строителни работници. Тук-там по някой човек се разхожда необяснимо накъде и за какво – сред купчина развалини и смрад. Картина като от филм на ужасите – един възможен сценарий, ако продължим да живеем по старому – без морал, без души, без да се грижим за майката Земя.

За всички учени причината за бедствието е само една – климатичните промени, дело на човешката дейност. За 40 г. нивото на Световния океан се е повишило с 10 см, температурата се е вдигнала с 1 градус, а СО2 с 40%. Прогнозите за следващите 100 г. показват едно – Таклобан е само началото на драматични природни бедствия...

КАТО ГАНГРЕНА,

НЕ, КАТО ПРОКАЗА

„Тук разбрахме какво е ад - казва Хенри. – 3 дни бяхме забравени от всички. Без вода, без храна, без ток, без телефони, без сигнал за джиесеми... Напълно откъснати – като в затвор. След тайфуна излязох на улицата... разруха, разлагащи се трупове... и зомбита, които ходят бавно и вият. И пияници, от които можеш всичко да очакваш. Хората подивяха – гладни, разбиха магазините. След това и всичко останало - мола, банките, банкоматите, аптеките, завода на „Кока-кола", пивоварната. Напиват се и беснеят. Беше ни страх да се покажем навън, за да не ни убият. Бояхме се да стоим вкъщи, за да не ни оберат. Водата също свърши..." Затова с по една раница на гърба Каролин и Хенри стигат до летището и вземат първия възможен самолет за Манила.

Правителството изпраща въздушни сили в Таклобан едва на петия ден след катастрофата, за да озапти подивялото население. Никакви операции за спасяване на хора обаче няма... Според слуховете, които упорито се носят в града, причина за това е семейната война между фамилията на сегашния президент Бениньо Акино и кмета на Таклобан Алфред Ромуалдес, племенник на бившия президент Фердинанд Маркос, по-точно на съпругата му Имелда. След като тайфунът унищожава града, президентът на няколко пъти иска оставката на Акиньо, като прехвърля върху него вината за продължаващата в града трагедия.

„Медиите пишат, че световната подкрепа за възстановяване на пораженията са 2 милиарда долара. Но къде са тези пари? Защото тук, в града явно ги няма", чуди се водачът ни Хенри.

ИЗСТИВАХА ПОСЛЕДНИТЕ НАДЕЖДИ

Междувременно сме стигнали до „дома" на Джими Карлос, приятел на Хенри, също ротарианец. Имал е малка фирма за печат, ксерокс услуги и визитки, разположена в приземна сграда.

На 8 ноември той и съпругата му стават в 7 ч за работа. Но бурята вече вилнее. Час по-късно вятърът става толкова силен, че събаря покрива. „Ако бяхме останали в леглото си, сега щяхме да сме мъртви" – разказва Джими и ни сочи разрушения таван – точно върху семейното ложе (Виж снимката вляво - бел. ред.). За да спаси семейството си Джими Карлос, съпругата му, двамата му синове (на 22 и 15 г.), както и двама от служителите му влизат в колата. След близо час обаче усещат, че тя... плува.

„Бързо навън. Качете се на тавана!" – нарежда Джими. Сграбчва две от кучетата, мята и тях на тавана и самият той се покатерва. Около 2,5 часа стоят там хванати един за друг. Водата продължава да се катери нагоре. Запълва цялата стая, стига до тавана.

„На покрива имаше дупка, ако се вдигнеше още малко, щяхме да се качим на покрива...", обяснява усмихнато Джими.

Семейството му оцелява. След което се премества да живее в хотела отсреща.

„Собственикът му замина за Лейте и каза, че мога да се настаня. Тук има много храна, затова решихме да останем", казва Джими.

И ТРЮМОВЕТЕ, ПЪЛНИ

С ЛЕПКАВ МРАК?

Не толкова благосклонна обаче е съдбата към бедните филипинци, които са живеели в дървени колиби на брега на океана, където морската стихия е унищожила всичко.

Спираме насред квартала Анибо, където все още живеят хора – в нещо като къщички, събрани от отломки, шперплат и дъски. Някой са сковани направо върху останките от предишните домове, буквално върху заринатите тела на роднини и съседи.

Добрин смело се отправя към огромен кораб, избутан от мощния вятър поне 100 м навътре в брега. Кракът му хлътва между отломките. На метри от него момче пее песен.

Възрастен човек се опитва да ни се усмихне. Разказва как в деня на трагедията бил при съседите си, но когато заваляло силно, пресякъл уличката и отишъл при други приятели. Щом ураганът преминал, видял, че нищо не е останало нито от къщата на съседите, нито от тях самите. Сестра му и брат му също изчезнали.

„Във Филипините има много бедни хора. Те раждат по 10-15 деца, за да могат след това да ги пратят да просят и да ги хранят. Управляващите се опитват да ограничат раждаемостта, но църквата е силна и не дава", обяснява ни Хенри. Единствено по времето на президента Маркос раждаемостта е била редуцирана – до 4 деца на семейство.

Населението на Филипините е 90 млн. души, които живеят върху площ от 300 000 кв. км – няма и 3 пъти по-голяма от България.

НИ ХВАНАХА В КАПАНА НА ЖИВОТА?

Междувременно успяваме да уговорим среща с кмета. Въпреки че е неделя, Алфред Ромалдис не почива, поне след 8 ноември. Той е едър, силен мъж, което не е типично за дребничките филипинци. Облечен е спортно - по червена тениска. Усмихва се набързо и преминава към въпросите. Потвърждава, че военните са дошли в града едва на петия ден след катастрофата, че спасителни операции въобще не е имало, че милиардите, изпратени в помощ на бедстващите, не са стигнали до града, че разчистването върви много бавно и има рискове за здравето на хората... Неща, които във вестниците и списанията не се пишат, нито пък се излъчват по телевизионните канали.

„Имаше един журналист от ВВC, който дойде през първите дни след трагедията, излъчи репортаж, а властта после го обвини, че лъже", казва Хенри и очите му се изпълват със сълзи.

ДЪХЪТ НА ТРОПИКА СЕ ЧУВСТВА

Отново сме на път. Този път домакините искат да ни покажат остров Самар, откъдето тръгва тайфунът с нежното име Йоланда. До Самар се стига по най-дългия и красив мост на Филипините - „Свети Хуанико" или Моста на Маркос, както още е известен сред местните. Минаваме повече от 15 км, а пейзажът наоколо почти не се променя. Всички къщи около летището са или напълно разрушени, или, ако са били с по-стабилни конструкции, са останали страничните им стени. „Тук беше най-скъпият квартал на града, тайфунът не пожали богатите", обясняват домакините.

По пътя вдясно се виждат останки и огънати метални конструкции от огромна сграда. Разбираме, че е открита само преди месец. Трябвало да бъде евакуационен център. Слава Богу, никой не е събрал хората вътре, защото днес всички щяха да са под останките й. Причината - евтините строителните материали, с които тук работят – основно внос от Китай... Звучи познато.

Разрушена е напълно метеорологичната станция заедно със синоптиците вътре – поредното доказателство, че никой не е очаквал толкова мощно природно бедствие.

Минаваме покрай палмова гора - дърветата са пречупени като сламки или буквално изтръгнати с корените. За да поникнат наново, ще са нужни поне 7 години, а това означава липса на поминък за стотици хора, които са се изхранвали с търговия с кокос, или са произвеждали прословутото за района кокосово вино.

ДА, НАШТО ЯРКО

СЛЪНЦЕ ЩЕ ПРОСВЕТНЕ

Впрочем единствените сгради, които са останали незасегнати от супертайфуна, дали по божията милост или заради по-качествено строителство, са църквите и училищата. Но 30 ноември бе обявен за последния ден, в който хората могат да останат вътре, защото започваше възстановяването им. Къде щяха да се дянат тогава, никой не знае. Но това поне щеше да ги извади от ступора, в който бяха изпаднали - спят, хранят се с ориз и не правят нищо.

За да ги стимулира да работят, „Цу Чи" – най-популярната в града фондация на тайландски будисти, стартирала програма „Кеш за работа", като дава 500 песо или 9 евро на ден на всеки, който разчиства улиците. „Цу Чи" е любимата на всички фондация – освен пари, раздава храна, вода, лекарства, строителни материали... Техни доброволци идват да лекуват, или просто да помагат. На фона на безхаберието от страна на властимащите, в Покрития град се вижда и огромното състрадание и помощ от всички краища на света.

Японци, турци, китайци, италианци, американци, индонезийци, германци са там рамо до рамо, независимо от политическите си или религиозни различия. Както никога досега „туризмът" в града процъфтява - петте действащи в града хотела са препълнени. Хората идват с чисти сърца, за да помогнат. Защото знаят, че само с любов и състрадание светът може да стане едно по-добро място за живеене.