Светът в тебЕва Войдило / 6 юни 2016

Щастливите родители отглеждат щастливи деца

Да се радваме вместо да се тревожим

Ева Войдило е доктор по психология, специалист в лечението на зависимости, психотерапевт в Центъра за лечение на зависимостите в Института по психиатрия и неврология във Варшава. Авторка е на многобройни публикации, сред които "Покана за живот", "Вдигни глава", "В съгласие със себе си", "Началото на пътя", "Да приемем себе си", "Да простиш", както и превода на полски на книгата на С. Браун "Лечението на алкохолици". Предлагаме ви статия на Ева Войдило, предоставена от Регионална Програма "Алкохол и наркотици" на фондация "Стефан Батори" - Полша.

С малки деца обичаме да се хвалим. Бебето се усмихва или маха с играчка - мама и татко пищят от радост. Момиченце на една годинка само минава през цялата стая - ръкопляскане, охкане и ахкане. Двегодишно дете казва „дай това" - родителите му разгласяват под път и над път, че малчуганът говори с цели изречения. И много добре. Не би могло да бъде другояче. Детето по принцип си е чудо. На Природата, Творението, Биологията, Космоса, кой както предпочита. Но си е чудо.

С порастването на детето започваме да гледаме на това чудо все по-критично. Също правилно, макар че тогава нещата вече определено не са толкова безгрижни. Защото идва и задължението да възпитаваме, особено що се отнася до собственото ни дете. А щом има задължение, се появява и отговорност. И по този начин синьо-розовото облаче изчезва от небосклона на родителския живот. Впрочем, също и от детския небосклон.

Училищните години слагат началото на почти масовото оплакване от децата. В този хор най-силно се чуват учителите, след тях повтарят много родители, а след тях пък моралисти от всякакъв тип, както и експерти по обществени патологии. Действително в днешно време има много видове патология. Младежко хулиганство и вандализъм, взимане на наркотици и алкохолизиране, тийнейджърски секс, зависимости от интернет, пазаруване, ядене, компютърни игри, липса на морални авторитети, материалистичен стил на живот, бягство от къщи и секти, младежка престъпност и всеобщ култ към насилието. Дори и ако не всички деца се срещнат с подобни опасности, всички възрастни се страхуват от това. Възниква нова патология:

психоза на страха за децата и предварително оплакване за всеки случай.

Поне това да водеше до сериозни промени, които оказват влияние върху по-мъдрото възпитаване на децата, докато са още малки и могат да бъдат формирани като пластелин. Напротив, въпреки страха за децата си, родителите изобщо не започват да прекарват с тях повече време, не им четат повече мъдри книги, не им разказват по-интересни приказки и изобщо не разговарят повече по въпроси, които са важни за децата. Нещо повече, самите те невинаги са най-добрият пример.

Е, кого да обвиним в такъв случай? Няма начин да успеем да направим така, че децата ни да бъдат по-добри от нас. Ако поискат, могат някога сами да го постигнат. Общо взето всички се учим от собствените грешки, а не от чуждите. И със сигурност не от страха на родителите ни да не направим тези грешки.

Моя приятелка от Швеция има дъщеря със синдрома на Даун. Пишем си доста често. Колкото по-големи ставаха дъщерите ни, толкова по-голяма част от нашите писма заемаха информации, свързани с тях. В писмата от Швеция винаги имаше описания на поредните постижения на онова момиче: било то, че вече се е научило да чете или е изрязало от дърво сърчице за момче от своя клас, било - че за първи път само пътувало с автобуса за училище и не се изгубило, че има чувство за хумор, че умее да храни гълъби и обича да слуша музика. И така нататък. Само радостни неща. Прегледах мислено своите писма за моите деца и усещам леки угризения. Дали не копирам схемата, позната на толкова много родители и възпитатели?

Вместо гордо да подчертавам нещата, които умеят, забелязвах по-скоро техните недостатъци;

обръщах внимание на минусите, вместо на плюсовете. Общо взето прекалено рядко май си позволявах да се радвам, а прекалено често - да се тревожа. А те междувременно, някак си, въпреки всичко пораснаха, станаха красиви, зрели и са живо доказателство, че нито едно от моите безпокойства не се е сбъднало. А нервите, които изхабих, са си за моя сметка. И за тяхна също, за съжаление.

Май и ние, и нашите деца сме всъщност доста подобни, или поне никой не е специален, за всички важат еднакви правила и за всички е полезно или не горе-долу същото. Някои родители смятат, че ако инвестират във възпитанието достатъчно много пари, детето ще им се отплати със също толкова голямо количество поводи за гордост и възхвала. В същото време аритметиката няма приложение в човешките взаимоотношения, особено в емоционалните. Общо взето

децата се бунтуват срещу прекалено големите амбиции на родителите.

Обикновено се опитват да търсят собствени мечти, вместо да сбъдват мечтите на гладните за слава родители. Нека също не очакваме, че децата ни ще оправят нещастния ни брак или че с тяхна помощ ще успеем да създадем връзка. Децата не бива да устройват живота на родителите си, нито да бъдат родители на собствените си родители.

"Щастливите родители отглеждат щастливи деца" - тази мисъл на психолога Войчех Айхелбергер показва със сигурност частица от истината. Щастието обаче е като пеперуда, която, хваната и затворена в длан умира, а най-красива изглежда, когато я гоним. Следователно може би трябва да се ръководим от малко по-различно указание - че умните и добри родители възпитават умни и добри деца. Не е възможно да бъдем щастливи по поръчка. А мъдростта и добрината са доста ясно определени канони и следователно по-постижими. Във всеки случай можем да се научим да ги постигаме, дори и с помощта на десетте божи заповеди.

Това обаче е задача за цял живот. Същевременно днес е достатъчно да започнем, мислейки за своето дете, да се радваме, че съществува, да се грижим за него възможно най-добре, да го подкрепяме, да му отделяме време и да го възпитаваме така, че самите ние да ставаме най-добрите хора, които можем да бъдем.

И точно това твоето дете ще научи от теб.