НаукаКирил Божилов / 14 октомври 2013

Първата българска акушерка

Христина Ценкова има съдба, достойна за филм

Ние почти нищо не знаем за нея – Христина Хранова Ценкова; както и за родното й село Клисура – заличено от земите на Софийска област още през ужасите на многовековното робство.

„Аз се научих от ранна възраст да обичам родината си, да се жертвам за нея..."

Семейството й – побягнало от робските безчинства в селото – заживява в югоизточните покрайнини на София, някъде около днешната черква "Св.Св.Седмочисленици". Тя е около 12-годишна – родена през 1852 г. Баща й отглежда овце – Храно Овчаря, има 18 деца: 12 сина и 6 дъщери ... Неговите черти унаследява и най-малката му дъщеря Христина: сила и свободолюбие, буйност, любознание и дързост. Тя е не само примерна ученичка, включва се – заедно с братята си – в „народните борби".

„Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловчански комитет под заповед и указания на великия Левски /през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и лошо време/. В деня на грозното Баташко клане аз се намерих в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих само по едно чудо. Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, напред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Ст.Загора".

В Освободителната война загиват шестима от братята й, преди това – в Сръбско-турската война от 1876 г. – други нейни четирима братя; с една надежда – да помогнат на България.

„След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжа да помогне на родината си, аз заминах да се уча ..."

И каква професия си избира – да бъде полезна „за родилките си сестри български майки". Заминава за Русия, отпусната й е стипендия за даровити ученици. Завършва курса на Повивалний институт при Имперския университет „Cв.Владимир" – град Киев.

Завръща се в „милото ни отечество" през 1881 г.; от 5 юни започва работа – „на новото си поприще": първата българска акушерка (диплома за акушерка преди нея получава Райна Попгеоргиева, само че прочутата панагюрка Райна Княгиня – знаменоската от Априлското въстание – отначало е изпълнявала друга служба и е имала лични семейни ангажименти). Година по- късно – в София, в Александровската болница – е открито и първото родилно отделение у нас; от 1885 г. – и акушерско училище към това отделение (е, в Париж такова отделение е имало още в 18 век!).

٭٭٭

„Аз станах акушерка и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота..."

Хората са казвали: избабила ....

Защото все още бабите – както през турско време – са помагали на родилките, една или няколко акушерки стигат ли за цялата ни страна? А дълга е била и съпротивата на непросветените семейства, недоверието им в младите акушерки!

Христина Хранова работи с безукорна привързаност към професията си – 30 години. Най-напред в София, после в Лом и в Силистра, най-дълго във Варна – от 1899 г., към 17 години.

Може би защото е обичала морето, била е отлична „плавачка". По онова време в Морските бани на града не е имало спасители, пък във водата са ставали нещастия. И тя се изявява като първа българска „морска" спасителка – „неканена и редовна"; възхищава хората със своята „състрадателна душа", с рядката си смелост.

„Спасих тия години между другото не по-малко от 54 давящи се от явна смърт ... По непредпазливост или случайност ... из вълните на Черно море... през разни сезони на морските къпания ..."

Спасява „мъже, жени и деца" в първите години на 20-ти век жените по-рядко са се мяркали на своя „женски плаж". За истинското й самопожертвование – варненци са й дълбоко признателни: по тяхно предложение – през 1907 г. – е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга"; и 50 наполеона ...

Навярно тя е и първата неофициална българска състезателка по плуване, за нея се разправя: при облози за дълго надплуване – въпреки своите 50 години – е побеждавала млади моряци. Обичала е и да се шегува, веднъж – маскирана в женската баня /като „черно чудовище"/ – внезапно се появила откъм морето, при мъжката баня; и какво: стотината изплашени мъже набързо се разбягали ...

Хр.Хранова често е прекъсвала работата си – съдбата на страната ни е смятала и за своя съдба; през Сръбско-българската война в 1885 г. е отново героиня, тогава е ранена в лявото коляно:

„Ала когато сърбите, след Съединението, заплашиха свободата на Отечеството, аз пак не се стърпях, грабнах пушката и се отзовах на границата и като доброволка /в отряда на генерал Николаев/ взех най-живо участие в сраженията при Драгоман, Гургулят и Сливница... Аз бях една от първите в редовете на фелдшериците на бойното поле. За това съм наградена със съответствующите медали ..."

Не й е било удобно да добави: не е знаела сън и почивка – ту като храбър боец, ту като прославена медицинска сестра; „майка на героите" – са й казвали. Цитираните й думи не са автобиографични хвалебствия, тя – героичната и скромна българка – е принудена да припомни заслугите си; вече на стари години да обясни защо е поискала да й се отпусне малка пенсия. Жалко за униженията й – да се моли за хляба си. И все пак нейните изплакани молби са единствените достоверни сведения – за необикновения й живот и красиво мъжествено дело. Още веднъж Хр.Хранова ще тръгне с пушката си – да брани свободата и независимостта на родината: през Между-съюзническата война в 1913 г., навярно е била малко над шейсет години.

„...и аз отново наденах войнишкия шинел и се сражавах при Куманово, Егри-Паланка, Кочани и Джумая. Сега обаче аз почувствах за пръв път, че силите ми изневеряват. Стари недъзи ме заставиха да сложа милата пушка в ъгъла..."

Приемали са я като „народна жена", била е благодетелка не само с професията си, ами и с всичките си средства; винаги покровителка на най-бедните. За себе си сякаш не е мислила: заема все окръжни и общински служби, била е и на частна практика – така не е получила държавна пенсия.

„От друга страна, понеже работих повече от хуманни подбуждения, а не за лични материални облаги, аз не можах да спестя средства за преживяване..."

Малко радост изпитва в личния си живот, завинаги остава самотна. И тиха, някак незабележима. Здравето й непрекъснато отслабва – „и ето ме днес руина". Натиска я „крайна беднотия" и я приютяват – временно – милостиви познати хора, те още не са забравили добрините й; затова и толкова често сменя квартирите си в София, тук тя се е завърнала някъде след 1906 г. Но с подаяния само не може да се живее, опитва се – с истината за заслугите си към България – да предизвика съчувствието и разбирането на Народното събрание:

„Стара, немощна, недъгава – аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медленно се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зиме зъзна от студ ... Никой няма да заклопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта. Но поне спасете ме от страдания и лишения до тоя върховен час ... Аз не искам много. Помогнете колкото да не умра от глад и студ... Милост, милост, синове на България! ..."

Дълго не се трогват сърцата на „синовете на България", най-после – в началото на март 1918 г. - Народното събрание й отпуска „пожизнена народна пенсия"; 60 лева месечно, горе-долу толкова е струвал един метър плат хасе. Или с пенсийката е могла да си купи килограм сирене, килограм захар,един сапун за пране, както и всеки ден по един черен хляб... Около четири години не е гладувала, умира през ноемврийската есен на 1922 г. Както пише неин биограф: погребват я „стари бойни другари; гроб без паметник, гроб отдавна „заличен"...

Някога издатели и книжари са отпечатвали пощенски картички за заслужили българи, днес ги оценяваме като несравними документи с рядка историческа стойност. Пощенска картичка е издадена и за Христина Хранова – през 1911 г., тогава й е празнуван двоен юбилей: 30 години „непрекъсната" акушерска работа и 60 години от рождението й. Тя е в опълченската си парадна униформа, открояват се шестте й ордени и медали...

Грях е да не я помним, да не ценим безкористното й служене на България! Старозагорци като че най-добре се свързват с паметта й – на нейното име кръщават своя полувисш медицински институт... Малко е; и все пак ...

Материалът е предоставен с любезното съдействие на ТАРА Пъблишинг.

Това е само една от темите в книгата на Кирил Божилов „Забравени истории на София - първи българки в обществения живот". Можете да я намерите на книжния пазар!

Проектът е финансиран от Столична програма „Култура" на Столична община за 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен регион за Европейска столица на културата - 2019 г.