Големият талант на младежите от „Българска история“ несъмнено е в това да ни припомнят колко велики и разнолики личности има в нашата история. Затова и не е случайно, че почитателите им във фейсбук са повече от 170 000. През 2015 г. вече и на страниците на Списание 8 младежите ще ни разказват за позабравени или съвсем непознати хора, интересни със своята история, със заслугите си, с поуките, които ни завещава животът им. Хора, родени през съответния месец. Символично започваме с поета символист и може би най-голям символ на българската поезия Пейо Яворов, роден в първия ден на годината на свободата - 1878 г.
Още за „Българска история": в брой 8/2014 г. на Списание 8
Поетът революционер е определение, с което най-често назоваваме Ботев. В него има противоречие, въплъщавайки в една личност два коренно различни пътя в човешкия живот.
И ако за Ботев с времето просто сме приели тази комбинация, при останалите български творци – бунтовници, като Дебелянов, Яворов и Вапцаров, някак представите ни за революционната и лирическата страна на личностите им сякаш вървят, без да се преплитат.
Сякаш не е същият Яворов - първи приятел на Тодор Александров и четник на Гоце Делчев и онзи, който пише за двете хубави очи на Мина? Яворов, скитащ по пиринските върхове македонски комита, който покорява лирическите върхове на българската литература. Яворов, живял толкова бурен и активен живот, за да го завърши самотен.
Към тези щрихи можем да добавим и още един - фатализъм. Пейо Крачолов, както е истинското име на поета, е роден на 1 януари 1878 г. (стар стил) в Чирпан. Той счита, че рождената му дата не е случайна и я смята за поличба, че ще се занимава с писане – на 1 януари е роден и друг литератор, Алеко Константинов.
Непознатото от историята на уж познатия на всички ни Пейо Яворов - четете в януарския брой на Списание 8!
През цялата 2015-а очаквайте останалите впечатляващи истории от „Българска история"!
Не дирих радости в живота,
не дирих ветрища и прах,
ала и някоя Голгота
eдва ли нявга обещах.
В света живях с мечта избрана,
живях в неземен идеал:
земята чужда ми остана,
макар че туй не съм желал.
И гост на хората - отдавна,
с усмивка бледа на уста,
възвих в пътеката най-равна
към пътните врата...