Днес се навършват 13 години от смъртта на големия български публицист, драматург и белетрист Николай Хайтов. Нека си припомним безценния му стил, който ни караше да четем с наслада произведенията му. Подбрали сме за вас няколко фрагмента от разказа „Дърво без корен", писан през 1967 година, но много актуален и днес.
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден - кажи-речи - сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама никой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение - дай си боже - никога да не дохождаш!
Да съм гладен и жаден - не! Ако ме гледаш отвънка - всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми - женена, живее си в село, детето ѝ - здраво, мъжът й - председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му - докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми - ядене, креватът ми - креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли - изнамират ме за луд.
...
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма синът и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането - залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава - „лека ти нощ!" „лека нощ", „довиждане", „довиждане", „лека нощ" - с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур.
Хайде, докато беше детето им вкъщи - пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла - боже прости! - взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднаж.
И да видиш ти за какво го прати! Да не научело от мен селски думи! Да си не разваляло езика, като му говоря селски. Да кажеш, че съм го учил на псувни? - Не! Изтървал съм една-едничка дума — „шибучка", „шибучица"! Тънка пръчка за шибане. Казваме ѝ в село „шибучица", увива се и шиба. Давам я на внучето за кон и му казвам:
- Ето ти шибучица - да се не препънеш!
Че като зина майка му:
- Какво е това „шибучица"? Защо му не кажеш „пръчка", ами замърсяваш езика му с такива думи?
- Абе, снахо, какво има, че детето ще знае такава дума? „Тояга" се казва на дебела тояга, а на тънката се казва „шибучица", нека да знае и такава дума, може да му дотрябва!
- Той няма говедар да става, че да му трябва твоята „шибучица"! Той ще следва езикова гимназия и там ще се научи на каквото трябва! Няма да му трябва твоята „шибучица"!
...
Рекох веднаж да си счукам лук, чеснов лук, със сол и оцет — да се понаям с човешка манджа. След благата майонеза тая лютина ми дойде като мехлем, та повторих и потретих, но залисах се веднъж, забравих да разтворя прозорците и докторицата усети, че мирише на чесън.
- На какво - казва - смърди?
Аз как да я излъжа - казах ѝ - лук!
- И какво търси тоя лук вкъщи?
- Ами… чуках и ядох!
Синя посиня! Тя като се разядоса, не вика, не кряска, няма такива простотии! Тихо си приказва, кротко, но та реже под лъжичката.
- Много добре, отлично! Ние да събираме с Кира тая покъщнина от разни краища на света, а ти да я омирисваш с чеснов лук! Ето, гардероба вече се е въвонил! Ще повикам - казва - дърводелец да го преполира, инак в тая къща гости няма да приема! В никакъв случай!
Едвам я склоних да не съсипва гардероба:
- Стисни, казвам, очите и пред тоя ми недостатък! Втори път - никакъв лук! Мир да има!
Мир, ала за какво ти е мир! Аз на два пъти влизах във война: в първата - фронтално, а във втората - като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек може преспокойно да умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
...
Метнал се на майка си, бог да я прости: каже ли едно - не се помества от това, което ти е казал… Ама може да е било лани… по-лани! Няма значение: той си седи на това, дето ти е казал…… Инженерче! Дай му цифри: двете всякога са две… Нулата - нула! Всичко друго - вятър и мъгла. „Лека нощ и лягай да спиш!" Лягаш, ала не спиш, че като легнеш, и малката бургия почне да върти: „Ето, свои сме уж, викат ми татко, на едно място живеем, на една софра се храним, а сме чужди един на друг! Защо?"
...
Тази е малката бургия, но има и голяма. Като те завърти веднаж, ей такива дупки ти отваря в душата! Тя започва да ме гложде през нощта, около два часа, когато започвам да се питам защо напуснах аз дома си в село, та съм се свил в тоя златен кафез? Защо? Но кажа ли му на сина, той едно си знае: „Какво ще правиш ти в село сам-самичък?". Как да му кажеш, че у дома в село, аз съм на Света в средата. Черешки в градината… Тикви, лучец, туй-онуй. Едно бълбука, друго шумоли, трето поблява — ярета имах, преди да дойда, две белобарзи, дяволи! Бяха се научили, като се върна и седна на прага уморен и запотен, идваха при мене и ми облизваха с езичетата си потта. Зад ушите, по врата, където завърнат. Понеже солено… Ближат и духат, духат и ближат, докато ма нагласят и оправят като за комка. Заклахме ги за гощавка на сина. Още не мога да си простя… Те като чуеха само, че вратата се отваря, и започваха да блеят: „Ме-е-е-еее!"
...
- Ти, другарю инженер, често ми казваш да си гледам кефа. Какво е кеф?
- Ами какво? Да се наспиш. На кино да идеш. Можеш и белот да чукнеш, ако има с кого. Това е кеф: да не те закача никой за нищо.
- Вятър е - казвам - твоят кеф! Туй кино, дето всяка вечер ти го зяпаш, знаеш ли какво е? Все едно зехтин през стъкло да топиш. Хубаво е онова кино, дето ще си го играя аз… А това - да не те закача никой - то е смърт!
- Естествено е да се пенсионираш и да не те закача никой - казва ми Киро. - Да си почиваш.
- Не е естествено живият човек да го не закачат за нищо. Има ли в природата пенсионирана лисица? Няма! Няма и да има. Чул ли си да има пенсионирани орли? Да насядат край гнездото, а младите да им подават в устата мишки? Орелът, сине, хвърчи, докато изпусне последния си дъх и тогава пада на земята.
...
Кирчо, заминавам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!
Аз ще цепя за Широка лъка, а ти… ти карай за Багдад!
Баща ти: Гатю