- Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.
Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.
- Какво наричате логика в музиката?
- Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.
Не знам дали не трябваше да се обидя.
- Не се тревожете - отвърнах аз. - Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.
- Да, вярно е - съгласи се тя. - Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…
- Може би сте права - отвърнах аз. - В известен смисъл музиката е математика.
Това като че ли я изненада, тя ме погледна с по-жив интерес.
- Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство.
- Вярно ли е, че сте завършили литература?
- Кой ви каза?
- Доротея.
- Не ви е излъгала. Най-напред завърших литература, а след това медицина.
- Извинете, но не виждам нищо общо между тях.
- И горчиво се лъжете! - отвърна малко троснато лекарката. - И двете имат за обект човека. И човешката душа, разбира се… За съжаление литературата не можа да отговори на някои от най-важните въпроси, които ме интересуваха. И тогава аз се обърнах към медицината.
- А намерихте ли отговорите?
Любопитството ми беше съвсем искрено. Тя някак неопределено се усмихна.
- Не може всички отговори да се намерят наведнъж. Но най-важният от тях като че ли намерих у Доротея.
- Сериозно? И кой точно?
- Е, трябва сам да си го намерите! - отвърна тя шеговито. - Тя го носи неизменно в себе си. А вие сте интелигентен човек.
- Благодаря - казах аз.
- А докога смятате Доротея да живее у вас?
Никак не очаквах тоя въпрос. И в първия миг дори се обърках, но успях да смотолевя някак си:
- Не съм мислил по тоя въпрос.
- Трябва да помислите! - каза тя твърдо. - Тя не бива да се привързва прекалено към вас. Защото след това всяка раздяла ще бъде за нея много болезнена.
- Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.
Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:
- И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.
- Какво значи съмнение? - попитах аз предпазливо. - Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.
- Например?
- Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.
- Не, това не бива да ви тревожи! - усмихна се тя. - Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.
- И смятате, че у нея е вече цъфнала?
- Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?
- Не! - стреснах се аз. - Как тъй да летим?
- Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?
- Не - отвърнах аз.
- А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?
Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.
- Не се стряскайте от някои малки рецидиви! - продължи тя. - Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.
- Да, вярно е - съгласих се аз неохотно.
- И това не е толкова страшно. По тоя начин вие получавате възможност да надникнете поне малко в душата ѝ. И сам ще разберете - по същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски. Сега-засега никой не познава ни нейната истинска сила, ни ужасяващата ѝ слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора…
Мълчах известно време. И двамата мълчахме, всеки със своите мисли и страхове.
- Дойдох тук да ме окуражите - казах аз най-сетне. - А вие май че ме изплашихте.
- А може би нарочно! - Тя се усмихна. - Макар да съм сигурна в себе си, че никога няма да минете бариерата.
- Каква бариера! - трепнах аз.
Тя се поколеба за миг, после отвърна спокойно:
- Така е думата… Искам да кажа, че не бива да се случва нищо, което да наруши рязко нейното вътрешно равновесие.
- Да, разбирам - казах аз.
Но нищо не бях разбрал, в това се уверих много по-късно. А сега просто почувствувах, че няма какво повече да си кажем, без наистина да се стреснем и изплашим един от друг. Най-добре беше да се махна от тоя кабинет, в който бавно, като слуз, се процеждаше болният въздух на дома. Станах, без да ѝ подам ръка.