Уолт Уитман (31 май 1819 - 26 март 1892) е американски поет, есеист и журналист. „Стръкчета трева" (на български стихосбирката е преведена като "Тревни листа") е неговата книга, която пише цял живот и издава в различни варианти. Според Ралф Уолдо Емерсън - американски мислител и писател, „Тревни листа" е „най-необикновената творба, която Америка е създавала". Уитман сам плаща за напечатването на първите 795 екземпляра. Името на автора не е посочено, а вместо това на корицата е гравиран портрет, направен от Самюел Холиър. Понякога го наричат "бащата на белия стих", макар фактологически това да не е вярно. Нежна, откровена и до болка чиста е поезията на Уитман. Като тревата, която символизира връзката ни с Всевишния:
"Едно дете попита: "Какво е тревата?", като ми носеше пълни
шепи.
Как бих могъл да отговоря? Повече отколкото детето аз не
знам какво е тя.
Предполагам, че трябва да е знамето на моята природа,
изтъкано от изпълнена с надежди зеленина.
Или предполагам, че е носната кърпичка на Всевишния,
ухаещ подарък, или бележка, преднамерено изпусната. "
Нека си припомним за най-великия американски поет с откъс от поемата му "Песен за мен самия".
46.
Аз знам, че имам най-доброто време и пространство,
знам, че никога не бях измерен, че няма никога да бъда.
Поел съм вечно пътешествие (елате, чуйте всички!),
знаците ми са: палто за дъжд, добри обувки
и бастун, отсечен във леса, нито един от моите приятели
не поляга на креслото ми, кресло аз нямам,
нямам църква и нямам философия, не водя никого
на масата, в библиотеката или на борсата,
но всеки мъж и всякоя жена от вас повеждам върху хълма,
прегърнал съм те с лявата ръка през кръста,
а дясната ми сочи изгледи на континенти, оня път пред нас.
Ни аз, ни друг не може да измине пътя вместо тебе,
трябва да го минеш сам за своя сметка.
Не е далече, в твоя обсег е, може би си стъпил върху него
с раждането си, но сам не знаеш туй,
може би минаваш всякъде, по суша и вода —
нарамвай сам вързопа си, мой сине, аз ще нарамя
своя и да бързаме напред! Чудесни градове,
свободни нации ще стигнем както си вървим.
Ако отпаднеш, дай ми двата ни товара,
постави пестник на моя ханш,
като му дойде времето ще ми направиш същата услуга,
защото като тръгнем вече няма отдих!
Днес пред съмване се качих върху хълма
да огледам облачния свод и казах на духа си:
„Когато с теб прегърнем тия сфери
и удоволствието, и познанието за нещата в тях,
ще бъдем ли тогава преизпълнени с доволство?"
И моят дух ми каза: „Не! Ще изкачим височините,
за да ги подминем и да продължим отвъд!"
Ти, впрочем, ми поставяш питания, аз те чувам, отвръщам,
че не мога да отвърна, трябва да се справиш сам.
Седни за малко, сине мили,
това са тук бисквитите, хапни, това е млякото, пийни,
но щом заспиш, ще те целуна за сбогуване
и ще отворя портата оттук през нея да излезеш.
Достатъчно празнувал си презрени сънища,
сега измий си гурелите от очите,
ти трябва да привикнеш с блясъка на светлината
и със всеки миг от свойто съществуване.
Дълго пляска нерешително покрай брега с дъска
за начинаещи в ръката, сега аз искам да, си смел плувец,
скочи в средата на морето, появи се, направи ми знак
с ръка, извикай, смеешком косите си тръсни.
Из "Песен за мен самия", превод Владимир Свинтила