Дванадесетте планети съгласно интерпретацията на Сичин: 6 във вътрешната и 6 във външната Слънчева система. (Разстоянията между телата не са в мащаб.)
Всичко започва, когато през 1976 г. писателят Захария Сичин публикува своята книга „12-ата планета", както и нейните многобройни продължения. Книгите се продават в милионен тираж и са преведени на 25 езика. В тях Сичин обяснява възникването на човешкия живот съгласно шумерски предания чрез намесата на извънземни, т.нар. анунаки. Тяхната планета била Нибиру и се намирала след Нептун. Според писателя планетата Нибиру е с толкова силно елиптична орбита, че
достига вътрешната част на Слънчевата система
(т.е. минава близко до Земята, Марс и Венера) на всеки около 3600 години. Съгласно превода на автора тази хипотетична планета се е сблъскала с друга такава, наречена Тиамат и намирала се между Марс и Юпитер. Тези събития са сравнително свободни тълкувания на вавилонския мит за сътворението „Енума Елиш". Според тях сблъсъкът между Нибиру и Тиамат създава астероидния пояс, който наблюдаваме между Марс и Юпитер. В шумерската митология при този титаничен сблъсък
Тиамат се разцепила на две и създала Земята
от едната си половина, а астероидния пояс и кометите - от другата. Нибиру е известна като „дванадесета" планета, тъй като според превода на Сичин шумерската концепция включвала осемте планети плюс Плутон, Слънцето и Луната. Намерените многобройни шумерски календари и текстове обаче говорят твърдо за пет известни планети. Преводът на Сичин се основава само на един документ, който вероятно е разчетен грешно.
В астрономията е известна теорията на т.нар. голям сблъсък, съгласно която Луната се образува преди около 4,5 милиарда години, след като новообразуваната Земя е ударена от друго тяло. Предложените от Сичин сблъсъци обаче не съвпадат с научната оценка за периода, в който това би могло да се случи.
Хипотетичната част от орбитата на Нибиру, която описва движението є във вътрешната Слънчева система (включваща Меркурий, Венера, Земя и Марс).
Ако Земята се е образувала поради сблъсък или разцепване на друго тяло, тя би трябвало от инерцията след удара да има друга орбита (с по-голям ексцентрицитет, т.е. доста по-елипсовидна от сегашната).
Текстовете на Сичин твърдят, че извънземната цивилизация се е развила 45 милиона години преди еволюцията на Земята. Нека обаче си спомним къде е Нибиру – след Плутон, на края на Слънчевата система, във вечен студ, без възможност за вода в течно състояние. Поради своята орбита планетата би трябвало да е зад Плутон през 99% от времето, т.е. да е скована от лед.
Идеята за добри условия за еволюция е абсурдна
Допълнителен аргумент против хипотезата на Сичин е свързан с хипотетичната силно елиптична орбита на Нибиру, която навлизала във вътрешната част на Слънчевата система на всеки 3600 г. Съгласно астрономичните изчисления такова тяло ще трябва да обикаля на разстояние около 12 пъти по-голямо от това между Слънцето и Плутон, минавайки през астероидния пояс неколкократно.
Съгласно т.нар. теория на пертурбациите нито едно тяло, дори да оцелее при подобна орбита и да не се разбие вследствие на многобройните удари, които със сигурност ще понесе, не би могло да запази същия период за повече от две пълни обиколки. Причината е гравитационното влияние на всички обекти в близост до орбитата му. При подобна орбита всички малки гравитационни „побутвания" и „придърпвания" биха нарушили орбитата на Нибиру.
В резултат на астрономичните неточности работата на Захария Сичин попада по-скоро в сферата на научната фантастика. Макар и интересен поглед към древните митове, дванадесетата планета, изглежда, е само мит.