favorites basket
user
Бащино огнищеД-р инж. Гинка Стоева, снимки Добрин Кашавелов / 17 ноември 2026

Проф. Дамян Попхристов: България е като птицата Феникс

Разговаряме с проф. Дамян Попхристов за доброто, което се предава с личен пример, за духовната памет на българите и за отговорността да предложим най-ценното от себе си на другите

Проф. Дамян Попхристов: България е като птицата Феникс

Проф. Дамян Попхристов е театрален режисьор, дългогодишен преподавател в Нюйоркския университет и автор на книгата „За богомилите от уста на ухо“. Професионалният му път свързва българската театрална сцена с Бродуей, а преподавателската му работа обхваща режисура, митология, философия и история на изкуството. Като основател на „Български център Просветление“ посвещава усилията си на разгласяването на богомилското наследство и българската духовна култура чрез книги, беседи и срещи у нас и в чужбина.На неговия житейски и творчески път е посветен документалният филм „В служба на хората“, който разкрива човека зад сцената с неговите лични преживявания и духовни търсения. Гледайте филма на 20 ноември в Дома на киното в София.

– Проф. Попхристов, филмът за вашия живот се казва „В служба на хората“. Как възприемахте тези думи в началото на пътя си и как ги разбирате днес?

– Докато не стана въпрос да се прави този филм, не се бях замислял сериозно върху това какво ми е дало миналото и как то присъства в живота ми сега. Въпросите на режисьорката и продуцентка Стефи Стаменова ме върнаха назад. Дадох си сметка колко много съм попил от моите родители, от бабите и дядовците си — точно в посоката на служенето на хората. Това, което те са правили безкористно и безвъзмездно, по някакъв начин се е отразило и на мен.

За дядо ми по майчина линия – дядо Иван, научих съвсем наскоро неща, които не знаех. Когато продавах къщата в София, я купи младо семейство адвокати. Те си бяха направили труда да проверят какъв имот купуват и кой е живял там. Именно от тях узнах за документи в Държавния архив, свързани с неговата дейност. Според тези сведения той и трима негови съмишленици изкупили държавния хранителен резерв, за да не стигне до фронта по време на Втората световна война и впоследствие разпределяли продоволствията из страната. Така спасяват хиляди хора от глад. Особено ме впечатли, че в тази история не се е намерил нито един предател! (Смее се.)

Наричали същия дядо „Дядо Коледа от Ючбунар“, защото всяка година пълнел кола с подаръци и ги раздавал на децата. Почина на 90 години, а и на осемдесет и няколко продължаваше да решава безвъзмездно задачите по физика и математика на децата от квартала. Тези примери остават в човека.

– А кои са задачите, които се опитвате да решавате вие за нас, българите?

– Опитвам се да събудя съзнанието, че ние имаме една непрекъсната духовна история, която ни крепи и съхранява. България е изчезвала от картата, но сме се възвръщали като птицата Феникс благодарение на духовното си наследство. Искам да събудя това знание у хората, защото вярвам, че то е живо и може отново да ни помогне в тежката ситуация, в която живеем.

– Можем ли да наречем това ваша лична мисия?

– В известен смисъл – да, макар че не обичам гръмките термини. В началото започнах да говоря за богомилите. Когато работех в университета в Ню Йорк, учех и сравнително религиознание. В библиотеката попаднах на документи, от които научих за тях неща, които дотогава не знаех. Видях едно ценно духовно богатство. За мен богомилството има голям принос за онези процеси, които водят до Ренесанса и Реформацията в Европа, докато у нас продължаваме да го охулваме. В него има послания, които са ни необходими и днес. Реших да ги направя достояние на колкото може повече хора. Така се роди книгата ми и така се развива дейността на фондация „Български център Просветление“. Опитваме се да стигнем до съзнанието на хората с неща, които могат да пробудят една позаспала духовност. Това може да се нарече моя цел.

– Кое послание на богомилството е най-необходимо за днешния ни живот?

– Трудно ми е да избера само едно. В книгата си цитирам посланието на катарите: „Всеки от нас трябва да посвети живота си на мълчаливата обич към своя ближен, околната среда и нашата планета и да провежда своята задача независимо дали тя е величава, или скромна. Всеки трябва да се стреми към това познание, като прави добро мълчаливо и учи чрез личния си пример“.

Личният пример е много ценен в богомилското учение. Не се разчита на гръмки фрази, а на разбирането, че всеки човек е важен и има уникални способности, които е длъжен да развие. Следващото е още по-важно: да предложи тези способности на останалите. Богомилите казват „безвъзмездно“. Дори днес това невинаги да е напълно възможно, съществено е съзнанието, че си част от общество, към което имаш задължения, че трябва да работиш в полза роду и на другите, с познания за живота, природата и мястото си в нея.

– Когато погледнете днешния свят, коя промяна у човека ви тревожи най-силно?

– Този войнстващ хедонизъм, заробването в материалното, при което доминира стремежът за още и още. Имам такава кола, искам по-хубава. Имам яхта, искам кораб. Имам вертолет, искам самолет, образно казано. Цялото това „още и още“, „дай, дай, дай“ ме притеснява изключително много! Притеснява ме и че лицемерието се превърна в модел на поведение. Това е огромно отклонение от качества, с които българите някога са били известни, а именно: доблест и чест. Тези думи като че ли вече звучат като анахронизъм, сякаш нямат място в реалния ни живот. И това е много жалко.

– А какво ви дава надежда?

– Младите хора. Бяхме поканени на серия от срещи с българските общности. Започнахме от Монреал, минахме през Отава и Калгари, стигнахме до Ванкувър. Срещата в Монреал беше изключително прочувствена! След като се прибрах в България, ми се обади дамата, която я беше организирала. Помоли ме за онлайн разговор и каза: „Тук са се събрали двадесет и две семейства, които имат намерение да се върнат в България, но им трябва малко кураж и мотивация“. Попитах я защо е избрала точно мен. Тя отговори: „Защото си пример за човек, който е живял и работил двадесет години в Америка, имал е прекрасна, добре платена работа, бил е уважаван и в един момент е решил да се върне. Искаме да разберем защо и как“. Разговорът продължи около пет часа и половина… Заради часовата разлика при мен стана полунощ и накрая бях толкова изтощен, че ги помолих да прекъснем.

Два месеца по-късно срещнах случайно същата дама в Пловдив. Разказа ми, че се е прибрала със семейството си, купили къща в село край града и се преместили за постоянно. По думите ù всичките двадесет и две семейства са се върнали в България. Почувствах голяма радост и удовлетворение, че може би съм допринесъл за решението им. Но основният подтик беше техен. Те вече бяха усетили и осъзнали необходимостта да се приберат. Аз само ги „домотивирах“, ако може така да се каже.


– Много българи пазят привързаността си към родината, но доверието помежду им се изгражда трудно. Как се създава общност, в която междуличностните различия не пречат на общото действие?

– Трудно, особено сред нас, българите, които сме почти световни шампиони по индивидуализъм. Но виждам и положителна страна. Имаме богата историческа памет и това ни дава основание да се изказваме по всички въпроси — от футбола до политиката и Космоса. Освен иронията според мен в това има и доза истина. Ако започнем повече да се уважаваме и да се вслушваме един в друг, можем да обърнем света! Носим ценно духовно познание, което е позаспало, но може да бъде събудено.

Надеждата ми е, че можем не просто да изплуваме, а да помогнем и на други да тръгнат към бъдеще, което не е толкова агресивно материалистично. Бъдеще, в което духовното има своята сила, а любовта е неговият двигател.

– Кое не успяваме да превърнем от знание в поведение?

– Съвременната наука ни даде много познания за природата. Стигнахме в Космоса, кацнахме на Луната, но не отделяме достатъчно внимание на това как да използваме познанието, за да съхраним природата, от която зависим. В народното творчество, в древните обичаи личи разбирането, че природата е хармонична. Човекът трябва да се впише в тази хармония, а не да я руши и да я използва единствено за материална изгода.

Другият голям проблем за мен е образованието. Струва ми се, че в училище все по-малко се говори за родолюбие, отечество, чест и достойнство — думи, които изразяват духовни нагласи, но сякаш губят значението си. (Още по темата – в бр. 10/2026) Все пак виждам надежда. На деветте форума „Българският дух през вековете“, които проведохме досега, младите хора стават все повече. Там, където родителите са съхранили това отношение към рода и родината, го предават на децата си. Но училището би трябвало да бъде другият голям фактор, който го изгражда.

– Как да осмислим духовния принос на България така, че да станем по-отговорни към света и към себе си?

– Първо трябва да престанем да се поддаваме на внушението, че сме малка държава и затова от нас нищо не зависи. Само в Европа има достатъчно държави, сравними по територия с България: Белгия, Нидерландия, Австрия, Португалия, Исландия... Размерът не е причина да се затваряме в комплекс за малоценност.

Трябва да познаваме собствената си духовна история и да престанем да се делим на „фили“ и „фоби“. Вместо да сме привърженици или противници на тези и онези, трябва да бъдем българофили. За мен това означава съзнание за собствено достойнство. Ако го нямаш, трудно можеш да очакваш другите да се отнасят към теб подобаващо. А ние имаме какво да предложим.

Не приемам и тезата, че духовната ни нишка е окончателно прекъсната, когато княз Борис I Михаил – Покръстителя налага християнството, като потушава бунт на противниците му и нарежда екзекуцията на петдесет и двама боили заедно със семействата им. Това съвсем не е вярно, защото християнството практически се развива в България на основата на тракийския орфизъм. И освен това християнството, което достига по нашите земи и започва да се разпространява, всъщност е онова богомилско християнство, което в някакво отношение е доста различно от официалния канон, но запазва основния принцип: да обичаш ближния си и да се отнасяш с уважение към хората и собствената си духовност. После османското владичество било съвсем довършило нишката. Как ще е довършило, след като точно народната вяра, както я наричат етнографите, ни е съхранила като народ и след Освобождението започваме да се развиваме като самостоятелна нация? Да, донякъде има основание да се твърди, че комунистическият режим с наложения атеизъм е нанесъл поражения, но според мен също не е успял да унищожи тази духовност. Тя е в клетъчната ни памет. Ние сме призвани да я опазваме в съвремието ни. Важно е да съхраним ценното, което носим. А това преминава през способността да оценим себе си. Ако сами се поставяме в категорията „втора употреба“, няма кой да ни извади оттам. Не казвам, че сме най-великите и всички други са нищожества. Имаме много ценни неща в миналото си, които ми дават основание за оптимизъм, че можем да просъществуваме успешно и в бъдеще.

– Какво може да направи обикновеният човек още утре, за да даде своя принос за свят, в който си струва да се живее?

– Пак ще се облегна на богомилското учение. Първото, което всеки човек трябва сам да направи, е да оцени себе си. Да си даде сметка какво може добре, без тази отвратителна формула: „От мен нищо не зависи“. Тя трябва да бъде забравена завинаги! От всеки човек зависи много, защото случайни хора няма. Трябва да оцениш качествата и способностите си, а след това да ги предложиш на общността, на другите. Да милееш за тази общност, да се чувстваш част от нея и да я усещаш като нещо важно за себе си.



Прочетохте интервюто на д-р инж. Гинка Стоева с проф. Дамян Попхристов: „БЪЛГАРИЯ Е КАТО ПТИЦАТА ФЕНИКС“ от новия брой на Списание 8 – „ЦАР БОРИС III: ЗАЩО ГО ОБИЧАХА И ЗАЩО ГО УБИХА?“. Купете брой 11/2026 на Списание 8 ОТТУК или от търговската мрежа в страната.

ПРОФ. ДАМЯН ПОПХРИСТОВ е гост на „Списание 8 НА ЖИВО: Да бъде Светлина!“ в Пловдив с темата „Свободният човек – тайната на богомилите“.

Очакваме ви на 5 декември от 11 ч. в зала 1 на Дома на киното „Лъки“. В събитието участват още:

• БИЛЯНА БИЛЕ БИЛКА – „Обред за ново начало – 2027 година“
• ТЕОДОСИЙ ТЕОДОСИЕВ – „Да заслужим свободата си. Робите на ХХI век“
• НИКОЛАЙ ИВАНОВ – ОМ – с музикални изпълнения.

Билети и програма: ТУК


ПОДКРЕПИ НИ

Абонирай се за нашия бюлетин

Не забравяй да се абонираш за нашия бюлетин, който ще те уведомява за активни промоции, нови продукти и случващото се при нас.