P-DTR – когато мозъкът освободи тялото от болката

Той започва медицинското си образование едва 17-годишен в Автономния университет в Гуадалахара (Universidad Autónoma de Guadalajara), а специализацията си по ортопедия и травматология завършва в Университета на войската и военновъздушните сили (Universidad del Ejército y Fuerza Aérea). Първоначално работи в реконструктивната и гръбначната хирургия, след което професионалният му път поема в нова посока – от чисто структурната медицина към функционалната неврология и рефлекторните механизми на регулация. Става дипломант към Международния колеж по приложна кинезиология. Получава изследователската награда, учредена в памет на Алън Биърдал (Alan Beardall Memorial Award), и преминава обучение по клинична неврология в Института за следдипломно обучение „Карик“. В началото на новото хилядолетие д-р Хосе Паломар забелязва нещо важно в практиката си: пациентите му често страдат от болка и ограничения в движението, но причината невинаги е видима на рентген или магнитнорезонансна томография (MRI). Той открива, че ако болката е в рамото или в кръста, източникът може да е някъде другаде – в място, което мозъкът възприема като опасно. Можем да си го представим така: шофираме и виждаме камера за скорост. Инстинктивно намаляваме. Мозъкът прави същото – когато получи сигнал за опасност, ограничава движението или създава болка. Когато опасността бъде „премахната“, ограничението отпада. 

От случили се стари наранявания. Мозъкът има способността да ги „запомня“ – както телесните, така и душевните. На тяхна основа той изгражда компенсаторни модели, които могат да се проявят като: болки в гърба, врата, раменете, коленете, тазобедрените стави; нарушения в походката; безсъние; изтръпване и парене в крайниците; главоболие, замайване, шум в ушите; храносмилателни неразположения; свръхчувствителност към светлина и звук; постоянна умора и др. След години опити и внимателно наблюдение на пациентите д-р Паломар разбира, че тези модели могат да бъдат проследени чрез специфично мануално мускулно тестване и да бъдат отстранени чрез различни сетивни стимули – допир, натиск, разтягане, звук, поглед, топло, студено и други. Когато се проследи точният път на тези сигнали и се стимулира правилно, мозъкът „рестартира“ мускулната работа и болката често изчезва почти мигновено. Така се ражда методът Proprioceptive – Deep Tendon Reflex (P-DTR) – съзнателна система, която не лекува симптомите, а търси истинската причина зад тях. 

Той следи отговора на мускулите при различни „предизвикателства“ – натиск, движение, болка, допир и т.н. Така открива място в тялото, което е много „важно“ за мозъка – „зона“, от която получава силни сигнали. Когато тази зона се предизвика с точно определен стимул, нервната система откликва веднага. Тогава движението в засегнатата част на тялото се променя – може да стане по-свободно или по-ограничено. В работата се използват два вида въздействие: едното временно влошава сигнала (движението става по-лошо или по-трудно), другото подобрява сигнала (движението се възстановява или става по-леко). По отговора на тялото терапевтът разбира кое помага и кое пречи. Правилният стимул възстановява сетивността в травматичната зона, сигналът за опасност изчезва и мозъкът възстановява засегнатите системи. Това, което отличава P-DTR от някои други способи, е, че той е измерим – чрез електромиография или чрез класическо измерване на ставния ъгъл. P-DTR не е внушение, не е плацебо, а наблюдаем неврологичен отговор. Ето някои случаи, които онагледяват този подход. 

Клиент с хронични болки по цялото тяло „откакто се помни“. Няма спомен за преживени телесни или душевни наранявания. При изследване с мануален мускулен тест (отличава се от кинезиологичния, тъй като се използва миотатичният рефлекс) се установи, че при затваряне на лявото око настъпва значително подобрение. След наместване по P-DTR болката изчезна. По-късно стана ясно, че в ранна детска възраст клиентът е претърпял злополука с окото – братчето му хвърля хартиен самолет, който наранява окото, и се налага операция. Тялото е носило този сигнал за опасност десетилетия. Много често се оказва, че хората подценяват травмите, които преживяват в живота си, и ги забравят. Едва след направена диагностика и корекция си спомнят за тях. Изумителното е, че понякога болката или обемът на движение се възстановява мигновено. Но при притиснат нерв или друг вид увреда пълното възстановяване отнема известно време.