Рисунка: Адриана Герасимова
„Няма нужда от училища в Газа, защото не останаха живи деца!“ Скандирано от феновете на ФБ Макаби, Тел Авив, ноември 2024 г.
Този призив на израелските футболни запалянковци, който стресна за кратко Европа, с времето се превърна в равна мантра, която корпоративните медии узакониха, потулвайки я като единично безобидно действие, словесна необузданост, а не като поведенчески модел, доктрина, с която израелците отрастват и която прилагат.
Когато преди година и половина започнах портретите на убитите деца от Газа, нямах представа, че светът ще приеме убийството на деца, когато е пред лицето му, прожектирано в 4K. Че ще търпи отявлен расизъм и масово клане в продължение на над две години. Нямах представа, че всички международни организации, съдилища, правителства и медии ще са в положение на парализа, амнезия, автоцензура и конформизъм пред зверство с такива размери.
Геноцидът в Газа, заявен от представителите на властта в Израел още през ноември 2023 г., бе насърчен и потупан по рамото от западните правителства, търкулнат в медийния компот от събития, като се разчиташе обществеността да се насити с кървави изображения и дълбоко в себе си да ги приеме за естествени. Да спре да се съпротивлява.
„Аз съм вече различен човек. Никога няма да бъда същата. Не знам как някой би могъл да бъде. Гледайки престъпленията срещу човечеството, на които всички сме били свидетели, особено срещу децата. Тези безпомощни, безпомощни деца, заклани десетки хиляди. Човечността е мъртва. Не знам какво ще кажа на децата си. Не знам как да им обясня, че светът е позволил това да се случи. И ако не държим Израел отговорен, какво следва? Какво следва? Това е въпросът, който искам да задам. Това ли наистина е светът, в който ще живеем? Където тази държава може да извършва тези престъпления пред камера, с пълна безнаказаност? С гордост. Това не е светът, в който искам да отглеждам деца, и това ме ужасява. Така че да, много съм засегната и се чудя на хората, които не са. Чудя се за душата им. Ако това, което виждате, не ви засяга – как?! Как изобщо можете да се наричате хора?“ Аби Мартин, американска журналистка.
„Не можем да приемем тези нива на детска смъртност. Не може да нормализираме ненормалното! Вече е ясно, че това не може да се нарече пропуск в системата. Това се превърна в самата система!“ Джеймс Елдър, говорител на УНИЦЕФ, пряко от Газа, 2026.
И така стигнахме до мига, в който се обособихме като неми зрители на разгърнат геноцид и етническо прочистване отвъд Газа и Западния бряг, вече и в Ливан. Напомням, че на 28.02.2026 г. наблюдавахме кулминационен кървав акт от страна на Израел и Америка с убийството с троен удар на 168 деца в началното девическо училище в град Минаб, Иран.
Определено децата са цел за „колективно наказание“.
Данните за цивилните жертви в Ливан от началото на март 2026 до днес:
- 4175 убити, от тях 253 са жертвите под 18 г.;
- 12 164 ранени;
- над 1 000 000 етнически прочистени цивилни от Южен Ливан.
Нямам какво повече да добавя към думите на Аби Мартин, които препрочитани след година, все повече отразяват ужаса от света, в който се предполага, че ще отглеждаме децата си.
Изтръпнал свят, в който се обособява мъгляв образ на безмилостен завоевател и „всички останали“. Всеки, изправил се на пътя му, ще бъде принизен до ниво „бъдещ терорист“, „неудобна полева цел“, „база данни за унищожаване“, през които машината на злото ще премине и ще продължи… до следващия привлекателен защитен остров, заселен континент, държава, град, квартал, който или да завземе и изпие като богатства, или да изравни до лунен пейзаж от бетон, азбест и кости.