„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!“
(откъс от фейлетона „Страст”)
(откъс от фейлетона „Страст”)
Алеко Константинов, познат и като Щастливеца, е роден на 13.01.1863 г. (01.01.1863 по стар стил) в Свищов. Той е познат като писател, адвокат, общественик, инициатор и основател на организираното туристическо движение в България, което е дало началото си при изкачването на Черни връх. Образованието си получава при видните частни учители Емануил Васкидавич и Янко Мустаков, както и в Свищовското училище и Априловската гимназия. Средното си образование завършва в гр.Николаев, Русия през 1881 г. и следва право в университета в Одеса, като завършва през 1885 г. Едни от най-известните му творби са „До Чикаго и назад“, която илюстрира впечатленията му от пътуването му до Америка, и „Бай Ганьо“, отразяваща социалната действителност в България по това време. През 1897 г. е убит по погрешка от засада, насочена към Михаил Такев (съпартиец на Алеко, един водачите на Демократическата партия), край село Радилово.
Цитати от Алеко Константинов
„Ти не ходи ли, бай Ганьо, да се разходиш, да видиш Виена?
Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците - и у нас има кой да ги яде...”
„Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа, и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е любил. Ти си работил шест дни и си обезпечил насущния хляб за седмицата. На седмия ден не се отбивай в кафенето, нито в кръчмата. Не ти ли омръзна еднообразието: димът на цигарите, туй глупаво тракане на заровете и билярдните шарове, вулгарните завзеклици, прозевките и туй вечно чувство на някаква неудовлетвореност, и тази вледенена инертност, и тази плесенясала апатия-не ти ли омръзнаха? Послушай ме: посвети един от летните и празнични дни на природата и ако тръгнеш с мене, уверявам те, ни един хубав празничен ден няма да останеш в града."
Също като Алеко Константинов, Яворов е пътувал, но с цел да усъвършенства своите литературни умения, в градове като Нанси, Женева, Виена и Париж. Освен с литература, името му се свързва и любовните драми, които е преживял. Най-известни са страстната му любов към Мина Тодорова, в резултат на която се раждат стихове като „Благовещение“, „Вълшебница“ и „Две хубави очи“. Друга жена, която оказва изключително и фатално влияние върху поета, е голямата му любов Лора Каравелова. На нея той също посвещава произведения, а краят и на двамата е фатален - Лора се самоубива на 30 ноември 1913, а поетът отнема живота си на 29 октомври 1914 г.
Две от най-известните произведения на Яворов
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
НА ЛОРА
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка —
и в мъката любов!
Миражите са близо, — пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, — пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, —
тя — плът и призрак лек!
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка —
и в мъката любов!
Миражите са близо, — пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, — пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, —
тя — плът и призрак лек!
