Изкуство04 април 2019

„Посвещението” на Веселин Ханчев

Днес се навършват 100 години от рождението на поета

Веселин Ханчев е роден на днешната дата точно преди 100 години в Стара Загора. Завършва гимназиалното си образование в родния си град, а след това право в Софийски университет. Стихове започва да пише още като ученик, а за пръв път печата през 1934 г . Творческият му път минава през позициите на уредник във в. „Литературен глас”, началник на отдел за литература и изкуство в Радио София, драматург в Народната опера и в Сатиричния театър, редактор в сп. „Пламък” и в Българска кинематография. Съветник е по културните въпроси в посолството на България във Варшава и Париж. Xанчев е автор и на няколко театрални пиеси, както и на нереализирания филмов сценарий „Крали Марко“. Превежда творби от френски и руски поети, а негови стихотворения са преведени на 9 езика.

Първата му стихосбирка –„Испания на кръст"- е посветена на Испанската гражданска война (1936-39). Истинската изява на Ханчев като поет обаче става след 9 септември 1944 г. В стихотворенията, публикувани тогава („Към моите връстници”, „Епоха”), се усеща неговото гражданско и творческо израстване. Ханчев е войник сред първите редици в Отечествената война. От бойното поле, а и от общуването с останалите войници, той черпи образи и мотиви за бъдещите си произведения.

Сред най-отличителните творби на поета са стихотворенията: „Балада за бащата и сина“, „Забравиха ласки“, „Русокоса моя, чипоноса“, „Не, не мога да спя“ и др. В тях Веселин Ханчев поглежда хладно очи в очи войната и обръща лицето й към това на читателя, споделя реалистични случки и неподправена тъга. Той е прям, искрен, но и драматичен:

„Ставай! Отивай на смяна!
Чуваш ли, татко, стани!
Празен окопа остана!
Ти вместо мен се върни!“
Бавно надигнал се стария.
Гледа — момчето мълчи.
Пушката свети, изгаря го
с остри метални очи.
Стиснал я с пръсти корави,
бързо целунал синът,
после, във мрака изправен,
тръгнал по стръмния път.

Поетът се откроява ярко и със своето ненадминато чувство за хумор. Това е неговият похват за това да влее виталност в стиха, да вмъкне своите идеали и да покаже нетолерантност към всичко грозно и назадничаво в живота:

Пестили алчно, мълчешком
и дом голям градили,
децата даже в този дом
от алчност те спестили.
Лежат сред страшна пустота,
в ненавист замълчали,
не взели нищо от света
и нищичко не дали.

Едно от най-открояващите произведения, в които Ханчев е оставил своя личен почерк, е „Посвещение” – своебразно завещание на поколенията. Такова, което само един човек, притежаващ идеали, морал и сила на духа, може да завещае. Да оставиш значима диря след себе си, да осмислиш съществуването си, да работиш над духовното си израстване, това са мотивите на автора в него. А как звучат тези думи в нашето съвремие? Ханчев е живял във време много близко до нашето, вслушайте се в думите му...

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като зараснал белег в твойта плът.