Погребвай мъртвите и поглъщай живота!

В последните години трябва да са имали предостатъчно за ядене - помисли си той. - Навсякъде, където бяхме - колкото им се иска. За червеите на Европа, Азия и Африка ние представляваме златен век. Предоставихме им армии от трупове. В сказанията на поколенията червеи ние ще бъдем добрите богове на изобилието."

Той се отдръпна. Мъртъвци - много мъртъвци имаше в тази земя. Най-напред убитите на противника, най-вече - на противника, но след това смъртта все по-властно настъпваше и в собствените редове. Полковете трябваше постоянно да бъдат попълвани, другарите му от началото на войната бяха изчезнали един след друг, за да остане само шепа от тях. От приятелите, които бе имал, оставаше само един - Фрезенбург, командир на IV рота. Другите бяха или убити, или преместени, или пренесени в болница, или имаха щастието да бъдат изпратени като негодни в Германия. По-рано всичко това изглеждаше другояче. И се наричаше другояче.

Той чу стъпките на Зауер, който се изкачваше по височината.

- Имаше ли нещо особено? - запита той.

- Нищо. За момент ми се стори, че чух нещо. Бяха плъховете в обора, където са русите.

Зауер погледна към хълма, където бяха погребани партизаните.

- Тези поне имат свой гроб.

- Да. Сами си го изкопаха.

Зауер се изплю.

- Всъщност човек може да разбере тия нещастници. Земята, която разрушаваме, е тяхна земя.

Гребер го погледна. Наистина през нощта човек мисли не така, както през деня, но Зауер беше стар войник и не бе прекалено чувствителен.

- Как ти дойде това на ума? - запита той. - Навярно защото отстъпваме?

- Разбира се. Представи си, че и те постъпят така с нас? - За миг Гребер замълча. „Не съм по-добър от него - помисли си той. - докато можех и аз отблъсквах тези мисли по възможност по-далеч от себе си."

- Странно! Как започваш да разбираш другите, когато сам затънеш до гуша в калта - каза той след това. - Когато се чувствуваш добре, не ти идват такива мисли в главата, нали?

- Не, напълно естествено.