Днес, 14 август, 74 години навършва големият български поет Борис Христов. Борис Кирилов Христов е автор е на стихосбирките „Вечерен тромпет“, „Честен кръст“, на романа „Бащата на яйцето“, на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“. Негови са тристишията, събрани в „Думи и графити“, „Думи върху други думи“ и „Черни букви върху черен лист“. Популярни сред почитателите му са и неговите митографии. Борис Христов е сред живите класици на българското слово. Творбите му са в учебниците по литература. Но за него най-добре говорят бисерните му рими. Нека ги чуем.
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
АВГУСТ
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.
Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.