Изкуство25 септември 2019

Великият Фицджералд

Никаква сила не може да унищожи онова, което човек скътва в бленуващото си сърце

Кадър от "Великият Гетсби", 2013, реж. Баз Лурман

Франсис Скот Фицджералд (24 септември 1896 – 21 декември 1940) е американски писател, който пръв нарича 1920-те години в САЩ „Ерата на джаза“ и описва най-ярко живота и хората през онова бурно десетилетие във „Великият Гетсби", „Нежна е нощта" и в разказите си.
Въздиган и низвергнат, психическото заболяване на съпругата му Зелда го кара да стигне в края на своя кратък 44-годишен живот емоционалното и финансово дъно. Последният му хонорар е 13 долара и 13 цента. Четири месеца по-късно умира от сърдечна недостатъчност. През цялата година са продадени едва 15 екземпляра от „Великият Гетсби”. Приживе издава не повече от 25 хиляди екземпляра на знаменитото си произведение. Към днешна дата тиражите са над 30 милиона…

Нека си припомним няколко пасажа от „Великия Гетсби“.

Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми.
„Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“
Не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз доловях, че той имаше предвид нещо повече от това. В резултат придобих склоността да пестя преценките си — навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници.

"Той извади куп ризи и започна да ги хвърля пред нас една по една, ризи от чист лен, от дебела коприна и тънка фланела, които изгубваха гънките си, когато падаха, и покриваха масата в многоцветен безпорядък. Докато ние се възхищавахме, той донесе още и мекият пищен куп се извиси — ризи на райета, на фигурки, карирани, в кораловочервено, светлозелено, бледолилаво и бледо-оранжево, с монограми в индийско синьо. Внезапно от Дейзи се изтръгна сподавен стон, тя зарови глава в ризите и се разплака бурно.

— Какви красиви ризи — хълцаше тя с глас, приглушен в дълбоките гънки. — Мъчно ми е, защото никога по-рано не съм виждала такива… такива красиви ризи."

— Не мога да ви опиша с каква изненада открих, че я обичам, приятелю. За известно време дори се надявах, че ще ме изостави, но тя не го направи, защото и тя беше влюбена в мен. Мислеше, че знам много, защото знаех различни неща от нея… Ето в такова състояние бях откъснат от амбициите си, с всяка минута все по-влюбен, и изведнъж нищо вече не ме интересуваше. Какъв смисъл имаше да върша големи дела, ако можех да са чувствам по-добре, когато и разказвам за намеренията си?
Последния следобед, преди да замине за чужбина, той седял с Дейзи в обятията си, дълго и мълчаливо. Бил студен есенен ден, в стаята горял огън и бузите й пламтели. От време на време тя се раздвижвала и той помествал малко ръката си. Веднъж целунал бляскавата й коса. Следобедът ги укротил за малко, сякаш за да остави у тях дълбок спомен за дългата раздяла, която им носел утрешният ден. В едномесечната си любов те никога не били по-близки и връзката им никога не била по-здрава, отколкото когато тя допирала леко устни до рамото му или когато той докосвал нежно крайчеца на пръстите й, сякаш била заспала.

"Пищният му циркаджийски розов костюм се открояваше като ярко петно на фона на белите стъпала и аз си спомних вечерта, когато преди три месеца за първи път отидох в имението му. Моравата и алеята тогава бяха претъпкани с лицата на онези, които гадаеха за неговата поквара — и той бе стоял на тези стъпала, скрил нетленния си блян, докато им махаше за сбогом."

Когато отидох да си взема сбогом, видях, че изразът на объркване се беше върнал на лицето на Гетсби, сякаш го беше обхванало леко съмнение за естеството на сегашното му щастие. Почти пет години! Трябва да е имало моменти, дори този следобед, когато действителната Дейзи не е отговаряла напълно на мечтите му — не поради някаква нейна грешка, а вследствие на огромната жизненост на илюзията му. Тя се бе простряла отвъд нея, отвъд всичко. Той се бе хвърлил в тази илюзия с творческа страст, като през всичкото време й е прибавял по нещо; украсявал я е с всяко светло перце, което му е попадало. Никакъв огън, никаква сила не може да унищожи онова, което човек скътва в бленуващото си сърце.