Изкуство08 октомври 2019

Марина Цветаева: „Колкото повече даваме, толкова повече ни остава”

Можете заедно с някого да мечтаете или да спите, но когато плачете - бъдете винаги сами

Марина Ивановна Цветаева е сред най-нежните и оригинални руски поети на XX век. Творчеството й принадлежи към модернизма в руската поезия. Марина Цветаева е родена на 8 октомври 1892 г. в Москва. Завършва гимназия и заминава за Сорбоната, Париж, слуша лекции по старофренска литература. Омъжва за офицера Сергей Ефрон, ражда се дъщеря им Ариадна. През революционната 1917 г. се връща в Москва, където на тригодишна възраст умира втората й дъщеря Ирина. След няколко години емигрира заедно с Ариадна в Берлин, по-късно живее в Прага, а накрая се установява в Париж. Семейството на практика мизерства. Носталгията мъчи Цветаева. Тя води обширна сърдечна кореспонденция с Борис Пастернак и Райнер Мария Рилке. През 1931 г. съпругът й моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач. През 1938 г. в Москва той и дъщеря им са арестувани от КГБ.

Поради настъплението на нацистите Цветаева и синът й Георгий биват евакуирани от столицата през август 1941 г. в Елабуга (Татарстан). Поетесата вече е болна, депресирана и накрая на силите си. Кандидатства за миячка в столова. Тефтерите със стихове са в един скъсан куфар под пружиненото легло. Самоубива се на 31 август 1941 г., като точното място на гроба й е неизвестно.

Да обичаш човека означава да го виждаш такъв, какъвто е, какъвто го е замислил Бог и какъвто не са успели да го осъществят родителите му.
Аз мога без Вас. Не съм момиченце, нито жена, мога без кукли и мъже. Мога без всичко. Но може би за първи път ми се прииска да не го мога.
Можете заедно с някого да мечтаете или да спите, но когато плачете - бъдете винаги сами.
Знаете ли защо съществуват поетите? За да може да има някой, който да говори без срам за важните неща.
В живота дотук никога не съм си тръгвала първа. И в живота напред – колкото ми даде още Бог – няма да си тръгна първа. Просто не мога. Винаги чакам другият да си тръгне, правя всичко, за да си тръгне той, защото ако си тръгна първа ми е по-лесно да прескоча през трупа си.
Бих дала душата си да отдам душата си!
Защото, видите ли, само когато достигнеш предела (на нежност или на друга сила), познаваш нейната неизчерпаемост. Колкото повече даваме, толкова повече ни остава, когато започнем да сме разточителни – то идва! Отваряме си жилите – и ето: ние сме жив извор.
Когато обичате човек, винаги ви се иска да си тръгне, за да можете да помечтаете за него.
Стиховете са наши деца. Нашите деца са по-големи от нас, защото имат още дълго да живеят. Те са по-възрастни от нас от бъдещето. Затова понякога са ни чужди.
Сега всичко свършва, защото никой нищо вече не поправя: вещите, както и хората, както и любовта.
За малкото дете не съществува бъдеще, има само сега (което за него е винаги).

– Мислите ли, че Бог ще ми прости, задето мнозина съм целувала?
– А вие мислите ли, че Бог е броил?

ПРИГВОЗДЕНА
Пригвоздена съм на позорен стълб
от съвестта славянска и старинна.
С клеймо на челото и змийски зъб
в сърцето - аз твърдя, че съм невинна.
Че в мен царят покой и тишина
и аз усещам сладкия им досег,
че не по моя собствена вина
измолвам всяка радост - като просяк.
По колко ли добро и недобро
животът ми случайно е зашепил?
Къде е мойто злато? И сребро?
В ръката ми сивее само пепел.
С богатства други никакви не са
ме обградили хората щастливи.
И само пепел аз ще отнеса
във оня край на ласки мълчаливи.

Превод: Иван Николов

***

Не страдате за мене - и какво?
Добре е, че и аз вас не страдам.
Така ще знам, че земното кълбо
не ще ни подведе с въртеж измамен.
Харесва ми да съм обект на смях,
свободна да съм, без игри на думи,
и без да червенея, грях-не грях,
сближат ли се ръцете ни безшумно.
И още ми харесва, че пред мен
спокойно се прегръщате със друга.
Не ме заплашва ад, че някой ден
ще изгоря, щом с други се целувам.
Че името ми нежно, нежни мой,
не казвате дори и мимоходом.
Че никога в църковния покой
над нас не ще запеят благослови.
Благодаря ви аз от все душа,
че вие сам - за себе си незнайно
обичахте ме ето как - така:
със редки срещи в часове потайни,
със всички не-разходки в лунен плен,
със слънцето, встрани от нас изгряло,
че страдате ли - то не е по мен.
Че страдам ли - не е по вас. За жалост.