Астрид Линдгрен (14 ноември 1907 - 28 януари 2002) е шведска писателка. Автор е на любимите детски книги на няколко поколения - „Пипи дългото чорапче", „Емил от Льонеберя“ и „Карлсон, който живее на покрива". Сладкодумната разказвачка на забавни приключения с невероятни герои е била нещастна майка няколко години, тъй като житейски обстоятелства налагат тя да остави малкото си момченце, родено извънбрачно, в приемно семейство в съседна държава. През 70-те години на миналия век, когато родителите са смятали за нещо нормално да набият децата си с възпитателна цел, Астрид Линдгрен проповядвала колко пагубно е домашното насилие за формирането на здрава личност. Година след като през 1978 г. държи във Франкфурт на Майн известното си слово "Никога повече насилие", в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата.
Нека на датата, на която светът отбелязва рождения ден на най-нежната детска познавачка на детската душа, да си припомним няколко цитата от „Пипи дългото чорапче“, излязла на български език за първи път през 1968 година. Преводач е Вера Ганчева.
***
Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.
***
Най-важното нещо за едно корабокрушение без съмнение е корабът, а второто — празната бутилка. На това ме е научил баща ми още когато бях в люлката. „Пипи — каза ми той, — не е страшно, ако забравиш да измиеш краката си, когато отиваш да те представят в кралския двор, но ако забравиш празната бутилка при корабокрушение — сбогом прощавай!”
***
— Пиши ти, защото си по-опитен в това изкуство — каза му тя.
— Добре, но какво да пиша! — попита Томи.
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.”
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие”.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но…
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…”
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
И Томи написа:
Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.
***
Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа."
***
— Но помисли само колко ще ти е студено — каза Томи: — След като толкова дълго време не е палено.
— Ами! — отвърна Пипи. — Щом сърцето е топло и бие както трябва, на човек не му става студено.
***
...А сега трябва да си тръгвате,защото ако не си тръгнете сега,утре няма как пак да дойдете!!!
***
- То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.
- Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
- Кой е казал, че трябва - възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат.“