Подкрепете ни!




Изкуство01 септември 2022

В часове на тежки изпитания търсим опора у най-достойните

На 1 септември 1898 г. е роден големият български писател Димитър Талев

Снимка: wikimedia.org
Снимка: wikimedia.org
Димитър Талев Петров – Палисламов (1 септември 1898 г. - 20 октомври 1966 г.) е велик български писател и журналист, автор на тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Ще остане в литературната история на България и с трилогията епически романи "Самуил, цар български"("Щитове каменни", "Пепеляшка и царският син" и "Погибел"). Изключително плодотворен автор, чието творческо вдъхновение не секва и през годините, когато е в затвора, после изпратен в лагер, обвинен от тогавашната власт за великобългарски шовинист, както и след това - по време на изгнанието му в Луковит.  Нека си припомним финеса и дълбочината на словото му, останало завинаги в българската съкровищница. 
  • В благородните и чисти вълнения човешката душа се пречиства. 
  • И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ...
  • Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си. 
  • Научи миналото на своя народ, за да се гордееш.
  • Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът! 
Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.
В часове на тежки изпитания търсим опора, у най-достойните. И когато няма достойни между живите или те са слепи и глухи, търсим опора у мъртвите.
  • Ние поетите сме като свирците на пиршество или като тъжачките до ложето на мъртвия. Но делата на царете живеят в нашето слово; без нашето слово те биха изчезнали бързо от паметта на людете. 
  • Човешката мъка винаги има край, стига да може човек да го дочака, да претърпи мъката си.
  • Имаше и нещо друго, което караше всеки войник да стъпва предпазливо и леко като дебнещ звяр, да се озърта на всички страни с бдителни очи, да стиска здраво дръжката на меча и якия прът на копието: това беше един задрямал вече нагон, ала все още жив в разтуптените сърца на тия хиляди мъже, които се приближаваха в тъмнината към своите смъртни врагове и жертви.
Самуил дишаше с пълни гърди свежия студен въздух. Той дигна поглед към грейналото звездно небе. Тъкмо срещу него, високо горе, блестеше необикновено едра звезда. Тя трептеше като ярък пламък, преливаха се в нея синкави, червени и жълти блясъци — това беше най-светлата звезда по небето тая нощ. По устните на Самуила потрепна мечтателна усмивка: изгряла бе негли звездата на България… Последните няколко години бяха години на сполука, години и дни на благополучие и мир. Царят въздъхна и наведе очи. Дано да продължи това благополучие още пет или още три години. Докато България събере всичките си сили, цялата си душа. Борбата още не беше свършена…
  •  И както винаги, отгоре кипеше пяната на човешката суета и гордост - шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с чуждите подвизи най-много тия, които никога нямаше да застанат на Стражица. За храбрите загинали мъже се говореше като че ли по-малко, може би защото е трудно да се намерят думи, може би защото стават излишни и най-силните думи, когато се говори за истински подвиг.

  • За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно, ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, добро или лошо, има свои неизбежни последици.
  • Разсъдливите са повече склонни към скръб и по-малко към радост. 
  • Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима горест — на самото й дъно все още проблясваше капка от надежда. Така е винаги с човешките скърби, дори и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.
Той не спомена името божие — далеко беше бог, далеко беше небесният зрител. Към кого отправи старият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше само далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, ала от нея извираше зракът в дълбокия вир.

Още по темата:

С възрастта започвате да подбирате с кого да се биете... Изкуство

С възрастта започвате да подбирате с кого да се биете...

Мартин Скорсезе за насилието, бедността и киноизкуството

Човек изгори рисунка на Фрида Кало, за да направи токени Изкуство

Човек изгори рисунка на Фрида Кало, за да направи токени

$10 млн. струва картината, продадени са само 4 NTF за $11 хил., започна разследване на случая

Всичко е суета на суетите и гонене на вятъра. Всички сме еднакви... Изкуство

Всичко е суета на суетите и гонене на вятъра. Всички сме еднакви...

Астрид Линдгрен: Преди всичко искам да съм с децата си. После – с моите приятели. А също така искам да бъда със себе си.

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо Изкуство

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо

Важен въпрос е може ли човек да е щастлив и самотен?

Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Изкуство

Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци!

93 години от рождението на великия български писател Йордан Радичков

Всеки пази врата, през която може да влезе злото Изкуство

Всеки пази врата, през която може да влезе злото

Антон Дончев си отиде, остана „Време разделно"

Джон Ленън: Всичко е по-ясно, когато обичаш Изкуство

Джон Ленън: Всичко е по-ясно, когато обичаш

„Да си представиш - всички хора живота си живеят в мир"

Артизани на редки занаяти стават герои във фотографския дневник на Росина Пенчева Изкуство

Артизани на редки занаяти стават герои във фотографския дневник на Росина Пенчева

Уловените истории за ръчно сътворени творби се съхраняват под формата на дигитален визуален архив

Кому се отдаваш, любов? Изкуство

Кому се отдаваш, любов?

62 години от кончината на поета Николай Лилиев