Приех да пиша за
Вагнер с наивността, с която първокурсник в театрално училище решава да постави
пиеса на Шекспир. Не съм музикант, не знаех почти нищо за Вагнер, нито за
дарбите му, нито за драматичния му живот, белязан със смайващи с амплитудата си
контрасти – възхваляван и хулен, падащ и ставащ, дразнещ и обаятелен.
Бяха ме впечатлили преди години думите на Учителя Петър Дънов, че: Вагнер е събудил старите германски богове, а музиката му е на огъня, на вятъра, на бурята.Замислих се каква ли сила на духа трябва да има един човек, за да впрегне природните стихии, да събуди боговете на един народ, да ги изведе на сцената на внушителните си спектакли! Рудолф Щайнер го смята за ясновидец, който създава в земната област място за пребиваване на боговете. За двамата духовни учители Вагнер е богослужещ, въздигащ с музиката човека към един висш свят на съвършенство.
Разгърнах
автобиографичната книга на Рихард Вагнер с намерението да я прелистя по
диагонал за едно кратко представяне, но още на втората страница разбрах, че
няма да мога да я оставя лесно. Притегли ме ясният ум и дълбочината на мъдрец,
познаващ добре античната философия и култура; средновековната поезия,
митологията на древните елини и северните народи; смелостта на младежа, станал
„с един замах революционер“; непримиримостта му към посредствеността в живота и
изкуството; интуитивният мистицизъм, улавящ далечните щрихи на бъдещето;
неподозираната нежност и романтизъм към жените, на които се възхищава...
Чух Бетовен и станах музикант
За житието му тук
само няколко думи, останалото е в интернет:
Вилхелм Рихард
Вагнер е роден на 22 май 1813 г. в Лайпциг. Малко след раждането му баща му
умира, семейството се мести в Дрезден. Вторият му баща, драматичен артист,
умира, когато Рихард е на седем. Започва да свири на пиано, но учителят му
казва, че от него нищо няма да излезе. Изучава гръцки, латински, митология и
стара история. Съчинява стихотворения и иска да стане поет. В седми клас
превежда първите дванадесет глави от „Одисея“ на Омир, учи английски само за да
чете Шекспир. Решава да стане композитор под влиянието на Карл Мария фон Вебер,
но истински е обладан от музиката, когато чува Бетовен.
„Една вечер за първи път чух Бетовенова симфония, получих след това треска, разболях се и като оздравях, бях станал музикант... Девета симфония на Бетовен стана мистична притегателна точка на всички мои фантастично-музикални помисли и стремежи… Тя е човешкото евангелие на изкуството на бъдещето“, пише Вагнер.
В цялата му автобиографична книга звучи възхита към Бетовен, а един от героите му в разказ завършва с думите: Вярвам в Бога, Моцарт и Бетовен.
„Не познавах вече по-голямо удоволствие от това да потъна цял в дълбините на този гений, докато най-сетне си въобразих, че съм станал част от него и като тази най-малка частица аз започнах да уважавам себе си, да придобивам по-възвишени понятия и възгледи, да ставам това, което умните наричат безумец.“
След едно представление на единствената опера на Лудвиг ван Бетовен – „Фиделио“, Вагнер пише: „За мене раят беше отворен, аз бях преобразен и възхвалявах гения, който и мене – като Флорестан – беше извел из нощ и окови към светлина и свобода“.
В разказа си „На поклонение при Бетовен“ Вагнер изразява истинския си възторг към гения на Бетовен. Написаното е със страст и преклонение, като не трябва да забравяме иначе надменната нескромност и самочувствие на амбициозния Вагнер.
„Всичките ми мисли се съсредоточиха в едно желание: да видя Бетовен! Никой верующ мюсюлманин не е желал така страстно да се поклони на гроба на своя пророк, както аз се стремях към стаичката, в която живееше Бетовен“, разказва композиторът. Той тръгва пеша към Виена, като на поклонение, пристига, пости и се моли, чака седмица в хотел срещу къщата на нежелаещия вече с никого да се вижда музикален титан, докато накрая след низ от премеждия е приет в светилището!
Свръхчовешкото в човека
Автобиографичната скица, както я нарича Вагнер, е изпълнена със страстни преживявания, революция, изгнание, болка, отчаяние, възторг, търсене на свръхчовешкото, стремеж към недостижимото. Фантазията му преплита музика, театър, балет, поезия, декор. Вижда в представата си невидим оркестър, чиято музика обгръща цялата зала; осъзнава силата на мита и езика, будещи вътрешните сили в душата на човека; черпи вдъхновение от природата. Заявява твърдо, че: „Истинско изкуство няма да има, докато неговите форми не бъдат подчинени само на законите на природата, а не на деспотичните прищевки на модата. Защото човек е свободен само когато радостно осъзнае връзката си с природата“.
Образите на Шекспир и Бетовен се пресичат в съзнанието на Вагнер като колони на нов музикално-драматичен храм, в който изпълнители и зрители съучастват в мистерия, пробуждаща най-съкровеното в човешката душа.
„Аз се стремях към една непозната чистота, целомъдреност, девственост като стихия, която можеше да удовлетвори едно по-благородно чувствено желание. По силата на моя копнеж аз се бях домогнал до жадуваната висота на чистота и девственост, аз се чувствах извън модерния свят в един чист и свят етер, който в екзалтацията на моето чувство за самотност ме изпълваше с оня сладострастен трепет, който изпитваме на върха на високите Алпи, когато обгърнати от синьото въздушно море, гледаме надолу върху планини и долини… За да се чувствам там свободен и пречистен от всичко земно“, четем в автобиографията му.
Чистота, святост, мистика, праизвор, прагермански, предзнаменование – думи, които често надничат от изреченията на Вагнер, изразяващи копнежа му за съвършен свят на съзвучие, за който само изкуството може да изкове ключа. За него духовната същност на висшата действителност може да се разкрие, когато хората се издигнат над ежедневието. Затова той взема митическите образи, които са величествени, могъщи, всеобхватни, съдържащи цялата огромна мощ, заложена за бъдещо развитие на човека, съзнавайки, че това са несъбудени, но живи архетипи в самите нас. Рихард Вагнер предчувства каква ще бъде човешката култура, когато цялата пълнота на душата ще бъде потопена в духовните светове, затова търси божественото, свръхчовешкото в човешкото.
Музика от божествените селения
В музикалното изкуство човекът преживява звученето на духовния свят. То внася в земния свят това, което може да бъде почерпено от невидимите светове, където звучи хармонията на сферите. Интуитивното пробудено съзнание може да долови тази музика и да я влее в света на материята. Тогава изкуството създава мост между духовните същества и човека. Думите на Рихард Вагнер ни открехват завесата към тайнствена страна на неговия образ: „Шестнайсетгодишен, податлив на най-безумен мистицизъм, през деня в полубудно състояние имах видения, в които ми се явяваха основният тон, терца и квинта като живи същества и ми разкриваха значението си“.
В писмата си до Лист Вагнер пише, че вижда и чува разговорите на невидимите същества. Това, което той пише, е видяно и преживяно в духовния свят. Неговите драми са картини, които показват дълбоки духовни истини, и всички персонажи могат да бъдат разглеждани като части на човешката душа.
Рудолф Щайнер смята, че Вагнер е успял да улови „вътрешната музика“ на света – духовните хармонии, които проникват цялото творение: „Вагнер искаше да разбере цялото човешко същество, вътрешната личност. Той знаеше, че в човека пребивава по-висш аз, който само частично се разкрива в пространството и времето. Той търсеше да разбере това висше същество, което се издига над всекидневното. Това, което се издига над личното, го доведе до митовете. Митичните образи разкриваха божествената страна на човешкото същество“.
Аз нямам какво повече да кажа
Познавайки добре древногръцките митове и автори, Вагнер ги съпоставя с германския епос, проучва книгите на братята Якоб и Вилхелм Грим и в „Обръщението към моите приятели“ споделя: „Любимо занимание за мене бе разучаването на германската древност. Моите проучвания ме отведоха през поезията на Средновековието до началото на стария прагермански мит; можех да свлека от него дреха след друга, за да го видя най-после в девствената му красота. Това, което съзрях, беше истинският човек, който исках да направя герой на драма“.
Намерил своя герой, Вагнер започва либретото на „Смъртта на Зигфрид“, но обладан от образа му, постепенно разширява кръга на действащите лица, написва още една част – „Младият Зигфрид“, а после и още две. Впоследствие частите са преименувани на „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“. Така се появява „Пръстенът на нибелунга“ – три музикални драми с едно триактно встъпление.
„Както със Зигфрид по силата на своя копнеж се бях домогнал до праизвора на чисто човешкото, така и сега разбрах, че този копнеж по отношение на модерния живот е напълно неутолим и осъзнах, че спасение носеше само бягството от този живот. Аз стигнах до праизвора на всички модерни представи на тези отношения до човешкия образ на Иисус от Назарет.“
Текстът на либретото на тетралогията е завършен и издаден в петнадесет екземпляра през 1853 г.
След революцията от 1848 г. Вагнер се преселва от Германия, пътува във Франция, Швейцария, Австрия, Англия, пише, дирижира, композира, поставя и други опери, но без да може да довърши музиката на „Пръстенът на нибелунга“, работа, която го съпътства повече от четвърт век. През 1874 г., когато Вагнер завършва партитурата, на последната страница пише: „Аз нямам какво повече да кажа“.
Желанието му е да представи неговия мит в три цялостни драми с един голям пролог на определен за това фестивал в течение на три дни плюс една предварителна вечер. „Целта на това изпълнение ще смятам за напълно постигната, когато на тези четири вечери дадем на зрителите, които са се събрали, да узнаят моя поетичен замисъл като действително емоционално преживяване в художествена форма.“
Рихард Вагнер осъзнава, че никой съществуващ театър не може да осъществи мащабната му мечта за „Пръстенът на нибелунга“. Нужен му е нарочно замислен за целта театър със съвършени акустични условия и подходящо пространство за новата форма на „музикална драма“.
Вагнер изработва с големи подробности проект за театър, остава да се намери мястото и средствата, за да се построи.
16 часа сред боговете и тяхната музика
Минават години и чудото става! Вагнер намира града, където ще построи мечтания театър за тържествени представления с пари, събрани от концерти, от Вагнерови дружества, официалните власти и щедростта на Лудвиг II Баварски.
На 22 май 1872 г. в Байройт, Северна Бавария, се полага основният камък на бъдещия театър, а вечерта Вагнер дирижира Девета симфония. В Байройт построява и своя дом, наречен „Мястото, където бляновете му ще намерят успокоение“.
Благодарственото си писмо до гражданите на Байройт Вагнер завършва с думите: „От сърце поздравявам прелестния Байройт, в който се надявам да съм намерил отдавна жадувания пристан; успеха от последните дни схващам като предзнаменование, че моето пребиваване в този град ще допринесе за благородната му слава и за моето трайно щастие“.
На 13, 14, 15 и 16 август 1876 г. Вагнер е в залата в Байройт, когато за първи път се изпълнява удивителното шестнадесетчасово музикално произведение „Пръстенът на нибелунга“, точно както той е искал. Във фестивалния театър са император Вилхелм, бразилският крал Педро II, крал Лудвиг II, Фридрих Ницше, Антон Брукнер, Едвард Григ, Пьотр Чайковски и Ференц Лист. Диригент бил Ханс Рихтер.
Докато Вагнер е жив, се изпълнява само „Пръстенът на нибелунга“. След смъртта му са включени всичките десет произведения на германския композитор.
Всяко лято, с редки изключения, Вагнеровият фестивал се провежда в Байройт почти век и половина. С всяко изпълнение на митичните Вагнерови драми сцената посреща боговете, за да ни припомнят божествения свят, от който идваме и към който се движим. С всяко изпълнение, когато Зигфрид събужда Брунхилда, осъзнаващият се аз в човека се пробужда, за да се свърже с божествената душа. С всяко изпълнение ставаме част от богослужение, въздигащо ни към света на съвършенството.
„В музикално-поетичното изкуство на Вагнер за първи път се появява първата звезда, която изпраща светлина в духовния живот на Земята“, казва Рудолф Щайнер.
Ще завърша с няколко изречения от Учителя за петимата най-велики композитори, за които говори в разговори с учениците си: „Моцарт има слънчева музика, Шопен е дал музика на сърцето, Бах – музика на извора и хармонията на природата. Музиката на Бетовен изразява слизането на духа в материята и борбата на човешкия дух да я организира. А Вагнер стои на върха на пирамидата от музиканти, неговата музика е музика на славата, на онази слава, която излиза от Бога, а това е Божествената светлина в света, в който Божественият Дух е творческото начало на проявление на Божествената Душа“.
Побързайте да
запазите своите места
и се
възползвайте от 25% отстъпка с код WAGNER25
на касата на
Софийската опера и ТУК
