Кадър от филма "Време разделно", 1988, реж. Людмил Стайков
На 1 юли този свят напусна даровитият български актьор Йосиф Сърчаджиев. Той е роден на 2 май 1945 г. в София, в семейството на изтъкнатия театрален режисьор Стефан Сърчаджиев и като наследник на видния род Фаденхехт. Едва седемгодишен изиграва Тошко във филма на своя баща „Наша земя“. През 1960 г. се появява за първи път на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ в пиесата „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан. Постановката е дело на проф. Стефан Сърчаджиев. По същото време Йосиф Сърчаджиев участва и във филма на Любомир Шарланджиев „Хроника на чувствата“.
Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафовъв“ като ученик на Апостол Карамитев.
Сред най-силните му изяви в театъра са ролите му в постановките: „Краят на играта“ (Самюел Бекет), „Наградата“ (Драгомир Асенов), „Животът е сън“ (Калдерон де ла Барка), „Иванов“ и „Вишнева градина“ (Антон Чехов), „Драг и робът“ (Никола Русев), „Глава втора“ (Нийл Саймън)
„Кралят умира“ (Йожен Йонеско), „Ромео и Жулиета“ (Уилям Шекспир), „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ (Бертолт Брехт).
Сред знаковите му образи в киното са Андро от „Черните ангели“, Боян Ангелов от „Синята безпределност“ и „Реквием за една мръсница“, император Константин IV Погонат от филмовата поредица „Хан Аспарух“, Караибрахим от „Време разделно“ и Асен Вълчев от „Дървото на живота“.
Нека почетем паметта на големия творец, възпитал у няколко поколения българи любовта към театралното изкуство, с няколко негови цитати от интервюто му за сп. „Култура“ от април 2025 г. с автор Виолета Цветкова.
Ех, театърът! Обичам го! И той ме обича. Не ме интересува дали има награда за нашата любов. В киното моето представяне на екрана се поддържа от много хора и огромна техника. Там не съм сам. А на сцената, в театъра, аз съм си господарят. Ала и с идеите, и с таланта на режисьора. Но той след премиерата си отива. И тогава… тогава съм аз.
Навремето съпругата ми Райна Томова ми каза, че по време на снимките на „Време разделно“ се появявал зъл демон в отношението ми към хората… Истината е, че никога не влизах напълно в кожата на героите, които играех. Умеех да поддържам здравословната граница, но с Караибрахим явно съм избягал от нормалността в професията. Да, видях как се прави истинност. Нещо като „синема верите“. Беше ми сладко в това духовно самоубийство. Нямах кошмари – Йосиф беше изчезнал. А след края на снимките с помощта на Райна започнах да си търся предишното същество. Съпругата ми, която е автор на сценария за филма „Адаптация“, ме адаптира. След около два месеца се върнах при себе си. Странна съдба. Повече не я желаех.
Трите урока са въплътени в постановките, които направихме с Апостол: работи, работи, работи. Бях дете и Апостол (Карамитев - бел.ред.) замести баща ми. Той бе и апостол в живия живот. С Димитър Коканов отидохме при него и му предложихме да стане асистент на проф. Бениеш, нашия преподавател. Тогава ни каза, че не му е интересно да се занимава с преподаване. Ние със сълзи на очи го помолихме да дойде и да види някои неща в Академията. И той дойде. Целият клас му изиграхме подбрани откъси, които считахме за много добри. Апостол дълго мълча и накрая рече: „Това не е театър“. И още: „Ще ви покажа моя театър. Само че това е война!“. И войната започна…
