ИнтервюНайден Колчев, снимки Добрин Кашавелов / 21 февруари 2022

Посредникът между два свята

Те са сред нас, но не ги виждаме, а те не ни чуват. Борис Бъндев обаче строи мост, за да ни срещне и да заживеем заедно

Борис Бъндев е на 26 години и е дете на глухи родители (CODA - Child of deaf adult). В света на тишината, в който неговото семейство живее, има ясни правила. Когато се роди дете, първото, което те правят със свито сърце, е да разберат дали и то ще е „като тях“. Две години родителите на Борис са убедени, че малкият също е глух – защото тряскат врати, вдигат шум, а той не реагира, дори „проговаря“ на техния жестов език. „Отначало са мислели, че не чувам – така започва разговорът ни с Борис, който говори уверено, толкова често е разказвал тази история. – Но разбраха, че съм добре, когато проговорих заради един съсед, който ни идваше на гости.“

Отначало Борис неосъзнато разбира, че съществуват два съвсем различни свята. Единият – на вечната тишина, и другият, който повечето от нас обитават – този на шума, кънтящ навсякъде и с който живеем, без да се замисляме. На Борис му се налага да се превърне в посредник между тях – предстои му дълга борба, в която той ще има своите поражения и победи. „Трябваше бързо да порасна. Просто ситуациите ме принудиха...“ – с вълнение говори младият мъж. Един от най-болезнените спомени, който демонстрира нагледно през какво е трябвало да премине, е разводът на родителите му. „Наложи се аз „да превеждам“, а бях още дете“ - казва Бъндев. - „Сега се справям сам, уверен съм в себе си. Но имам и късмет, че баща ми е пример за мен. Той ме научи никога да не се предавам...“

Огледалото
Постепенно отговорностите се трупат и Борис иска да избяга и да пробва „нещо друго, на друго място“. „В един момент ми дойде в повече и реших да се измъкна. Заминах за Барселона да уча кинорежисура и направих първия си документален проект. Търсех си тема и кауза, снимах неща, които нямаха много общо с мен – например за Израел и Палестина.“

Често говорим как искаме да избягаме от „тази държава“, как „тук не се издържа вече“, но и също толкова често забравяме, че на другото място, в перфектния нов за нас свят, сутрин в огледалото пак виждаме себе си. Защото от своите демони няма как да избягаме, където и да се намираме. И огледалото ще ни ги разкрива винаги. Борис се усмихва: „Между другото, жестовият ми прякор е Огледалото, защото обичам да се оглеждам, суетен съм си“. После събеседникът ни отново става сериозен. „В Испания осъзнах, че това, което ще осмисли живота ми, е да се посветя на кауза, близка до мен. Моята е глухите хора – тук Борис се сепва за миг и бърза да поясни. – Нямам намерение, а и възможност да спася всички, за мен е достатъчно да повлияя на малък кръг от хора – на своите близки, приятели. Да им покажа, че има и добри неща в този свят. Че има по-лек и достъпен начин за преодоляване на житейските трудности. Това е моята кауза.“

Звукът на тишината

Всеки е слушал The Sound Of Silence – чудесната песен на Саймън и Гарфънкъл. Е, не всеки. В света на глухите хора няма музика, няма шум от падащи листа, птича песен, човешка реч, клаксони, глъч... Всъщност с какво ли е изпълнен той освен с мисли? И понеже нарочихме Борис за преводач между два свята, се възползваме от момента да го попитаме как глухите възприемат заобикалящата ги действителност. „Нашият свят често е крайно зависим от звуците и си мислим, че животът е труден без тях – отговаря Борис след кратък размисъл. – При глухите всичко е много по-визуално.

Щастлив!

Глухите, подобно на слепите, развиват другите сетива компенсаторно. „Да, глухите хора може да не чуват звуци, но са интуитивни, наблюдателни, бързо могат да преценят що за човек си – съгласен е Борис и допълва: – Те следят повече езика на тялото, поведението, имат много добри рефлекси и фотографска памет.“ Тук веднага се сещаме за прякора на Борис – Огледалото. „Да! Това е много интересно – усмихва се Борис. - Твоят би бил Писателя или Голата глава, ха-ха! Често глухите дават прякори на другите от първото им визуално впечатление и те остават за цял живот.“

Съжалявам!

Езикът на жестовете

И така, време е да станем сериозни отново. Жестовият език е основното средство за общуване на глухите хора. Какво представлява той, на какви закони и правила се подчинява? Мнозина от нас са попадали в ситуации, в които се мъчим да обясним на чужденец нещо, при условие че двамата не говорим един и същи език. Опитваме се, жестикулираме и накрая ни писва и махаме досадно с ръка – струва ни се безкрайно сложно. „Основното е да не се притесняваш, да се отпуснеш, да нямаш филтър и бариери. Тогава всичко е много лесно, както е и с научаването на всеки друг език. Аз обожавам жестовия, много е забавен и интересен“, казва Борис.

Ей, какво правиш?!

Той има още много какво да сподели по темата. Заедно с Цветелин Дерменджийски и Александър Калинов създава фирмата Stray Sheep за жестов превод за събития, срещи и адаптиране на видеа на жестов език, курсове по такъв и др. „Основната ни цел е да се преборим обществото да развие някаква чувствителност спрямо тези хора. Искаме да съществува достатъчна маса от 8000-10 000 души, които да знаят няколкостотин жеста. Хора, които са в сферата на медиите, на медицината, на правото, с които се срещаме всеки ден – разяснява ни той. – Следващите ни крачки са да изградим достатъчен капацитет от жестови преводачи – примерно 30-40.“

Овца

Това, че в националните телевизии съществува жестов превод, според него е крайно недостатъчно. „Те превеждат само новините, липсва контрол на качеството, няма допълнителни обучения“, казва Борис.

Но как се финансира Stray Sheep, получава ли средства от държавата или от частни организации заради своята благородна кауза? „Неее – провлачва Борис. – Никаква. Досега не сме получили нито един лев помощ или спонсорство – изцяло се издържаме от обучения за компании или правим преводи по време на конференции, адаптираме видеа. Смятам, че това е начинът – това ни прави гладни и мотивирани постоянно да търсим подобрения. Много дълбоко вярвам, че да управляваш някаква кауза или социална промяна, изисква същия хъс и отношение, каквито са необходими примерно за да ръководиш успешен бизнес.“

Аз ли?! Не!

Майка е милувка

Постепенно на курсовете, които води Борис, започват да пристигат най-различни „чуващи“ хора – от такива, които проявяват интерес към жестовия език, до такива, които искат просто да помогнат, да се включат като доброволци. Една от първите изненади, с които се сблъскват, е, че всъщност универсален жестов език... няма. Е, как така? Борис бърза да разсее недоверието: „Има един основен език, който е нещо като есперантото, с който можеш да комуникираш основни идеи, но той е само основа. Например думата „майка“ е различна в различните езици. Всичко се определя от местната култура. Вземете например индианците с тяхната бойна украса с пера – може би затова така изглежда жестът им за майка“. Борис разперва пръсти над главата си, имитирайки корона. „В българския фолклор обаче майката е тази, която те гали и се грижи за теб, и се асоциира с милувка“ – разяснява ни той, докато показва жеста на майка, галеща детето си по бузата.

Неловка тишина

Често чуващите виждат компании от глухи хора, които биха нарекли направо... шумни. Те се докосват, жестикулират, подскачат. „Именно! – възкликва Борис. – Именно заради липсата на възприемането на звук при тях са засилени други сетива – като тактилното, това да докосваш, да се изразяваш визуално. Там примерно някой може да те прегърне, да те целува по бузите за чао, дори и да се виждате за пръв път – случва се хората да се стреснат заради това, но то е част от културата им. Те така го наричат – глуха култура.“

Разговарям с баща си. Превеждам му какво казва зъболекарят. Това правим и със Stray Sheep - помагаме на глухи хора чрез видео разговор.

Подобно на всяка друга обаче и тази има своите ограничения. „В този език рядко се ползват времена, съюзи, предлози, всичко се движи в реда подлог - сказуемо, подлог - сказуемо... Друг проблем е, че липсва достатъчно добра образователна система за глухите“, въздъхва Борис и след няколко споделени секунди тишина усмихнато допълва: „Важно е да добавя, че по принуда в жестовия език не можеш да си с гръб към своя събеседник – винаги трябва да го гледаш в очите. Като си израснал с този език и комуникация – постоянно лице в лице, – винаги измисляш нещо да кажеш, да запълниш неловката тишина“... Неловка тишина? Звучи едновременно странно и крайно сериозно в контекста на света на глухите.

Шумно навън
Завършваме срещата си там, откъдето започнахме – за семейството на Борис и за важния въпрос от кой свят ще са неговите деца след време. „Майка ми е родена генетично чуваща. Впоследствие губи слуха си, а баща ми е роден генетично глух. Аз съм взел от гените на майка ми по отношение на слуха. В крайна сметка нося хромозомите и на баща ми и има шанс децата ми да са глухи, но това не ме притеснява ни най-малко.“

Последният ни въпрос към Борис е дали, когато се е прибирал вкъщи като дете, не му е било странно, че е тихо? „По-скоро винаги ми е било странно, че е шумно навън...“...

Статията е публикувана в брой 2/2022 г. на Списание 8