Коледа с врага

Малко след зазоряване на студения коледен ден през 1914 г. се случва едно от най-необикновените събития през Първата световна война.
„Тиха нощ, свята нощ...” Песента се носи над замръзналото бойно поле. За британските войски, надничащи от окопа, думите може би са били неразбираеми, но няма как да са се колебали коя е празничната мелодия. Вниманието им било привлечено и от хилядите малки светлинки над немската бойна линия. След заглъхването и на последния тон от песента пред немските позиции се появява самотен германски пехотинец с малко коледно дръвче в ръка, огрято в светлинки. И с думите: „Весела Коледа! Не стреляме, не стреляйте и вие“.
Папа Бенедикт XV е първият, който призовава за коледно примирие, но идеята му е била официално отхвърлена. Но ето че войниците сами го инициират.
Това обаче не се приема от всички. За мнозина то не било пример за добродетелност, а повод за деморализация и демотивация на личния състав. Началниците се притеснявали, че войниците ще спрат да виждат отсрещните войски като мишена, и ще започнат да гледат на тях като на човешки същества. А както е известно, дехуманизирането на врага е базово условие, за да мотивираш хората да се избиват. Но вражеските войски били на няколко крачки разстояние едни от други и войниците ясно чували гласовете си. „Тогава стигнах до извода, че ако бяхме оставени без надзор, щяхме да захвърлим оръжията“, казва по-късно британски войник.
Въпреки заповедите на висшите командири обаче повечето британски офицери от по-нисък ранг нареждат на подчинените си да не стрелят, освен ако не искат да бъдат наказани за неподчинение. Тази политика става известна като „живейте и оставете другите да живеят“ и е била приета за мото в този момент от войната, особено в по-малко активните сектори на фронта. Офицерите вземат решението без разрешение „отгоре“, затова крехкото примирие бавно започва да се разпростира по протежение на фронта. „Нямате ли поне малко чувство за чест?“, пита Адолф Хитлер, тогава още ефрейтор, според когото примирие по време на война било недопустимо.
Цензурата все още не е била наложена на писмата до вкъщи и британските войници разказват за играта на футбол и споделянето на храна с мъжете от другата страна на фронтовата линия, които само ден по-рано били техни смъртни врагове. От кореспонденцията им става ясно, че те са осъзнавали уникалността на ситуацията и нейното историческо значение. „Беше като сън” и „търках очи и примигвах, за да се уверя, че това, което се случва, е истина” споделят войниците в писмата си до вкъщи.
Този безценен момент е отразен и в изкуството. Той е центъра на романа „Войната на Майкъл Форман“ и на филми като „Весела Коледа“ и „О, каква прекрасна война!“.
И макар коледното примирие от 1914 г. да е единичен случай във военната история, то се превръща в символ за естественото човешко желание за мир, пък бил той и мимолетен.

Бъдни вечер у Елизабет
През Втората световна война няма примирие. Но през декември 1944 г., по време на битка, докато американците се борят за живота си под масиран германски огън, на Бъдни вечер една германска майка спасява няколко живота, проявявайки човечност.
В това време Елизабет Винкен и нейният 12-годишен син Фриц са сами у дома. Елизабет се надява съпругът й да се прибере да прекара Коледа заедно с тях, но вместо него на прага й застават тримата американски войници. Въпреки грубия им външен вид още от пръв поглед е ясно, че са юноши. Въоръжени са и могат просто да разбият вратата и да нахлуят, но не го правят, затова тя ги кани вътре на топло. Елизабет не говори английски, а американците не говорят немски, но успяват някак си да се разбират на развален френски. Като чува тяхната история и вижда състоянието им – особено на ранения войник – Елизабет започна да приготвя храна.